Симфония на безнадеждността

Напусто само ти проклинаш Зевса! Сбъдна се туй, що майка ти предсказа: в утробата на моята душа, тъй както нявга Озирис насили в утробата на майчина Изида, тъй втори път насили мрак скръбта; роди се нов бог — кост на кост сдроби той черепа на Зевса. На Олимп е пустош днес: минервината сова в развалините още там се тули — и миналото с истеричен плач оплаква нощем… Невиний бог високо и над света и над човека тури незиблем трон — отвърнат от света, и сам света от него се отвърна. Високо се възмогна — от високо той падна. Туй, което чрез смъртта в живота дойде, негова изкупна е жъртва то! И ето аз ти нося за неговото падане вестта… На вехтий трон нов бог се настанява — бог на безбожност. Во кръвта на прежний се той окъпа, къс по къс плътта му разкъса и разфърля с отвращенье на уличните псета да я ръфат… В утробата на моята душа — на бездните световни бездна — спят, до час уречен, час на оплоденье, зародиши на богове безчетни: смърт на едина е живот за другий! — Изчадия на мрак и на съзнанье, по тъмен път, по кървав път те водят и своите, и хорски съдбини, на времето безсмислена играчка… Така ми казва опитът вековен, така ми шепне моето съзнанье — защо ми го ти даде, Прометее?! Предвидливий, когато ти зафърли в душата ми откраднатия огън, предвиждаше ли мойта бъдна чест? Предвиждаше ли свойта? Пребъди в проклятие, богопредател горд и най-жесток джелат на человека!