Шапка с перо

— Вече е без тапичка. Избяга някъде тапичката… Скъса конеца и избяга — каза омърлушено момченцето.

— Аз знам къде е изчезнала тапичката — усмихна се дяволито слънчевото зайче и изтича до високата перуника. — Ето я! Вземи я!

След това зайчето подскочи и извика:

— Е хайде, момченце! Аз си тръгвам, защото вече свечерява. Довиждане!

— Довиждане… — отвърна развълнувано момченцето. Искаше да каже още нещо, но вече нямаше на кого.

Втурна се към перуниката и си прибра тапичката.

После сложи пушката през рамо, нахлупи татковата шапка чак до ушите и затича към дома, където вече се чуваше гласът на майка му:

— Дан-чо-о! Дан-чо-о! Прибирай се-е-е!

Данчо тичаше към този глас и съвсем не забелязваше, че зелената ловджийска шапка, която подскачаше на главата му, е вече без перо.

То трепкаше закачено на един немирен клон — точно на онова място, където Данчо видя за първи път слънчевото зайче.

Наскоро случайно минах оттам и намерих перото.

Взех го… И с него написах тази приказка.