Поларис
- Автор: Лъвкрафт Хауърд
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Поларис». Краткое содержание книги:
Стоях на кулата сам, защото всеки мъж със здраво тяло бе нужен в проходите долу. Съзнанието ми бе изнурено и замаяно от превъзбуда и изтощение, тъй като не бях посрещал съня от много дни, но и решително в поста си, защото обичах своята родина Ломар и мраморния град Олатое, който лежи между върховете Нотон и Кадифонек.
Но докато стоях в най-високата зала на кулата, съзрях лунния полумесец, червен и зловещ, трептящ през изпаренията, които покриваха далечната долина Баноф. През процеп в покрива блестеше бледата Полярна Звезда, която с пърхащ блясък — сякаш бе жива, се взираше в мен демонично и изкусително. Струваше ми се, че тя нашепва зли съвети, които ме успокояваха в предателска сънливост с проклетото си ритмично обещание, повтарящо се отново и отново:
Напразно се борех със съня. Опитвах се да свържа тези странни думи с някакво народно предание за небесата, което бях научил от Пнакотичните манускрипти. Главата ми, която чувствах тежка и олюляваща се, се спусна към гръдта ми и когато погледнах нагоре видях, че съм в сън, а Полярната Звезда ми се хилеше през прозореца над прегънатите дървета на илюзорно мочурище. И аз още сънувам. В срама и отчаянието си понякога крещя френетично, моля се на илюзорните същества около мен да ме събудят, преди Инутос да се промъкнат през прохода зад върха Нотон и да превземат цитаделата… но тези същества са демони, надсмиват се над мен и твърдят, че не сънувам. Подиграват ми се, докато спя и докато ниският, жълт враг може да напредва към града ни. Не изпълних дълга си и предадох мраморния град Олатое. Излъгах очакванията на Алос — моят приятел и главнокомандуващ. При все това, сенките на моя сън ме осмиват. Казват, че няма земя на име Ломар, освен в нощните ми халюцинации, там, където Полярната Звезда блести високо и червеният Алдебаран пълзи ниско около хоризонта. Казват, че там няма нищо освен лед и сняг от хиляди, милиони години насам и че там няма хора освен ниски, жълти същества, наречени „Ескимоси“.
И докато се гърча в агонията на вината, обезумял от желанието да спася града, над който опасността нараства всеки момент, и напразно се опитвам да се отърся от този неестествен сън на къща от камъни и тухли на юг от зловещо блато и гробище на нисък хълм, Полярната Звезда, зла и чудовищна, се взира от катранения небосвод, мигаща ужасяващо като обезумяло наблюдаващо око, което сякаш се опитва да предаде някакво съобщение, но не помни нищо, освен че някога е имала съобщение за предаване.