Оратория за козел и ангорска котка

Облечени в смокинги — в Рим по римски — братя Иван и Асен, отскоро Заимови, пиеха текила на един от баровете и търсеха с погледи мъжа, който според тях щеше да им свърши работа. Чакаха един млад мулат, офицер от полицията, но тясно свързан с всички гангстерски банди с хищни имена.

Пиеха трета текила, Когато Асен каза:

— Ето го.

Широко усмихнат, оголил блестящите си зъби, придружен от гъвкава сексапилна негърка, ченгето се ръкуваше със собственика на хотела и любезно кимаше на тълпата около него. После поведе компаньонката си подръка, подпря се близо до тях на бара и поръча два бърбъна.

Иван се изправи, даде знак на брат си да го чака и застана зад мулата.

— Вие сте господин Ласаро, нали? — на английски попита той.

— Да — кимна ченгето. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да разменим няколко думи насаме. Възможно ли е?

Ласаро продължи да се усмихва със сияйните си зъби.

— Говорете спокойно, дамата не разбира английски.

Иван се прекръсти на ум и попита:

— Знаете кои сме, господин Ласаро?

— Двама братя от Европа. Това е всичко. Защо се криете в Парагвай нито имам представа, нито ме интересува.

— Крием се?

Мулатът сложи фамилиарно длан на рамото му.

— Всички чужденци, които срещнете в Асунсион, се крият, млади господине. Вие не правите изключение или аз съм пълен идиот.

Ред беше на Иван да се усмихне.

— Да приемем, че сте прав, господин Ласаро. Имаме нужда от парагвайски паспорти и шофьорски лиценз. Няма да ги ползваме в страната ви. Убиха баща ни. Трябва да намерим убийците и да отмъстим за смъртта му.