Селска космогония

— Чух ви одеве да говорите разни врели некипели. А сега чуйте аз к’во ще ви река. На небето живеят праведниците, на земята живеем ние, а отдолу — грешниците. „Горните“ си опасват пояса на главата, ние на кръста, а на мъртъвците им вързват коленете.

— Как тъй около главата ще си овиват поясите? — рижият момък се беше окопитил — То това… все едно чалма, че имат…

— Право е момчето, — странникът от ъгъла, който цяла нощ беше слушал се намеси — не се вързват с пояси около главите, а ми под мишниците ама на гърба и не с пояс ами с нещо като уркузун.

— Ти пък откъде знаеш? — погледна накриво кръчмаря.

— Амии… знам. — започна странникът, но се затрудни да продължи и замлъкна.

Кльощавият, който беше гаврътнал половината от новото питие, облиза мустаците си, почеса дългата си сплъстена коса и с надебеляващ език додаде:

— Вий чували ли сте, че посреднощ срещу някой големи празници небето се отваряло и душите на умрелите идвали на гости на свойте близки?

— Тъй, тъй срещу Коледа, Богоявление, Гергьовден, Великден или св.Троица. Ма не ’секи път. Трябва небесните камбани да забият и светлина да заблести… — заобяснява дебелака.

— Пу, пу. Пепел ви на езиците — плюна в пазвата си джамбазина, а кръчмаря скришом се прекръсти. Това сякаш предизвика обратен ефект. Някъде зад баира блесна ослепителна светкавица и раздра безоблачното небе. Чу се страшен гръм, тътена от който се умножи от ехото и дълго оглася селото. Кучетата в горната махала лаеха дълго чак до прегракване. Когато небето пак почерня като маслина странникът от крайната маса току до парапета се размърда и стана.