Да се родиш от своя дух

Много направления и школи смятат Артюр Рембо за свой предтеча. Той принадлежи повече на XX век, отколкото на времето, в което създава своите гениални стихове; времето, направило от него едно чудо и твърде бързо убило поета у неистовия Юноша. „Детето-Шекспир“ — както го нарича Юго. Сензационното и досега буди интереса на изследователи и читатели, но не това дава стойност на неговите творби. Сбъднатите прозрения и тия, на които предстои да се сбъднат, дават блясък на истинското творчество. Озаренията на Рембо не са фойерверките на лесната слава, а галактика, която се движи и по пътя си озарява другите. Непредсказуеми са пътищата, по които ще премине тая мъглявина (това го казваме за всички, които обичат пределно ясната и разбираемата — за тях! — поезия), но едно е сигурно — пространствата пред нея са бездънни.

По-нататък животът на Рембо е интересен само за изследователите, които търсят подробности или за да обяснят бягството му от поезията, или да им послужат като ключ за разгадаване на някои от текстовете. У читателя този живот може да предизвика само любопитство. Рембо скита из много страни, записва се доброволец в холандската армия, но по пътя за остров Ява бяга. Попада В Етиопия и се захваща с търговия. Между другото — и на оръжие; снабдява бъдещия император Менелик През 1891 година пада от кон. Болен заминава за Европа. В книгата на Марсилската болница от тая година е записано, че на 10 ноември е починал Артюр Рембо — търговец.

И не защото е бил забравен като творец. Той е забравил, че някога е бил поет.

Но Рембо вече е влязъл в кръга на великите. Внезапната му поява, странното поведение и загадъчното изчезване от литературата, липсата на навременни публикации, тъмните моменти от живота му, замъглявани и фалшифицирани умишлено от семейството, което и след смъртта му сякаш не може да се примири с факта, че Рембо не е станал това, което му е отреждало то в своя филистерски унес — всичко това създава неимоверна работа за мнозина изследователи, текстолози и издатели. Въпросът за читателите се разбира от само себе си. Нови генерации поети виждат, че прокарват своя труден път там, където Рембо е бил, макар и мимоходом.

Гео Милев поставя Рембо до Маларме: „И двамата бяха чужди и неразбрани за времето си. Техният идеал беше по-голям от времето. Тяхното слово като всяко пророческо слово отиваше отвъд времето…“.

Добре, че нещата не зависят само от нас.