Другото щастие

— Странно! — замислено я изгледа Кирил. — Не правим нищо особено, а страшно ми харесва? Стотици пъти съм бил в ресторант и все пак не е същото!

— Вярно! — съгласи се Дана. — И аз винаги съм си представяла щастието различно!

— Как?

— Ами, като да ме целуваш на върха на Айфеловата кула или да се любим на виенско колело, например!

— Ама, че мераци! Говориш като пикла от шести клас!

— Сигурно съм такава!

— Не си!

— А каква съм!

— Хубава си! — Кирил се пресегна през масата, придърпа я леко и целуна полуотворените й устни. — Само не говори глупости за щастието! Аз се чувствам щастлив, като целуна за лека нощ сина си по нослето!

— И аз обичам дъщеря си, но това е друго!

— Хм! Възможно е, но не мога да си го представя!

— А ти не си го представяй! Просто ме погледни!

Очите й бяха закачливи, нежни и добри. В тях, освен живота, гореше и желанието да обича и да бъде обичана. Истински и докрай. С лека усмивка тя стана от масата и отиде при оркестъра. Размени няколко думи с музикантите и взе микрофона. Гласът и бе спокоен, когато каза:

— Искам да поздравя моя приятел с една песен тази вечер! — оркестърът засвири, а Дана запя: