Нашето куче

С треперещи ръце дядо прихвана за един крак Балкан и го помъкна надолу, към ливадите. Ние искахме да го последваме, но той се обърна и така смръщено ни изгледа, че се разбягахме кое накъде види. Не мина дълго време и той се върна.

— Реката го отнесе — рече дядо. — Да не ни се мярка вече пред очите…

Макар и мъчно да ни беше, примирихме се. Пък и малко ли бе това, да не вкусиш блажинка близо половин година за тоя, що духа… Пак трябва да подкърпваме старите опинци… Притихнаха и жените. Вечерта на трапезата никой нищо не спомена за кучето. Легнахме си и на сутринта станахме доста рано. Та можеше ли да се успиш при тая силна кашлица на дядо? И какво да видим? На чардачето, близо до външната врата на къщата ни, се бе свил на кравай нашият Балкан. Лежеше, помръдваше с уши и поглеждаше срамежливо. Извървяхме се всички — от дядо до най-малкото ми братче — да го поздравим с добре дошъл. Като че у нас бе пристигнал най-скъп гостенин. Лицата и на жените, и на дядо и тате, но особено на нас, децата, се увеселиха. Зазвъня отново човешка реч, запрегръщахме се и се зацелувахме…

— Вече сме квит — рече дядо. — Пакостникът Балкан умря, сега имаме ново куче. Но да си отваряш очите. Да не направиш като оня неблагодарник, дето остави внучетата ми да ходят боси по камънаците…

Кучето скимтеше виновно. Същевременно от погледа му струеше и разкаяние, и обещание, че когато гладуват стопаните му, ще гладува и то, но ще им служи вярно.

— Донесете му попарка — рече дядо. — На болен човек и на болно куче трябва да се дава по-лека храна…