Жалостивата слънчогледова пита

— Но ти няма да можеш да летиш! — извика жалостивата слънчогледова пита. — Това е много лошо за тебе!

— Не е страшно! За седмица-две или най-много за три крилото ми ще се оправи и пак ще летя! — успокои я Ванко. — Ще изтърпя седмица-две или най-много три! Аз съм търпелив! Не е страшно!

— А зрънца? Къде ще намериш зрънца? Тук има ли зрънца? — И без да дочака отговора на своя пострадал приятел, слънчогледовата пита изкрещя възторжено: — Разбира се, че има! Тук има много-много зрънца! Погледни ме добре!

Ванко погледна съвсем отблизо развълнуваната си приятелка, която му рече:

— Какво виждаш?

— Виждам… виждам… — започна да заеква Ванко. — Виждам… много-много зрънца!

— Всичко е наред! Ти си спасен! — отсече слънчогледовата пита.

— Но… зимата е дълга. Седмица, две или три… А като изкълва зрънцата ти, ще погрознееш. Няма да бъдеш същата красива слънчогледова пита!… — прошепна тъжно Ванко.

— Можеш да кълвеш колкото си искаш! Ще оздравее крилото ти и ще дочакаш пролетта! Всичките зрънца са за тебе! Вече няма да ходиш да дириш останки от чужда трапеза!

— Колко си добра! — прошепна още веднъж Ванко.

— Ще ми оставиш само едно-единствено зрънце… Едно-единствено… — все още развълнувано обясняваше обитателката на покрития балкон. — Когато се стопят снеговете, когато Духне развигорът и земята стане топла, ще те помоля за една голяма услуга…

— За тебе съм готов на всичко! — предано извика Ванко.

— Ще те помоля да отнесеш моето единствено зрънце в полето. Ще го пуснеш в пръстта и аз ще бъда много-много щастлива… Защото моето единствено зрънце няма да изчезне! След време то ще се превърне в красива слънчогледова пита!