Времето и Боговете

Изведнъж мургавата фигура на Времето се изправи пред боговете, от ръцете му капеше кръв, а червен меч се поклащаше лениво между неговите пръсти, и рече:

— Сардатрион го няма! Аз го разруших!

И боговете казаха:

— Сардатрион? Сардатрион, мраморният град? Ти, ти си го разрушил? Ти, слугата на боговете?

И най-старият от боговете проговори:

— Сардатрион, Сардатрион, няма ли го вече Сардатрион?

А Времето го погледна лукаво в лицето и се насочи към него, опипвайки с кървавите си пръсти дръжката на своя пъргав меч.

Тогава боговете се уплашиха от един нов страх, че този, който е разрушил Техния град, би могъл някой ден да убие и боговете. И един нов вик проехтя в стенания през Залеза, вопълът на боговете за Техния град на сънищата, ридаейки:

— Сълзите не могат да ни върнат отново Сардатрион.

— Но това боговете могат да сторят… Те, които са видели, и то са видели с неумолими очи скърбите на десет хиляди вселени — твоите богове могат да заплачат за теб.

— Сълзите не могат да ни върнат отново Сардатрион.

— Не го вярвай, Сардатрион, че твоите богове изобщо някога са ти изпратили тази участ; ибо този, който е разрушил теб, ще разруши твоите богове.

— Колко често, когато Нощта идваше неочаквано на Утринта, играейки си в полята на Залеза, ние гледахме твоите кули, изплуващи от тъмнината, Сардатрион, Сардатрион, градът на сънищата на боговете, и твоите лъвове от оникс се мержелееха, появявайки се постепенно от здрача.

— Колко често ние изпращахме нашето дете Зората да си играе с твоите фонтани; колко често Вечерта, най-прелестната от нашите богини, скиташе дълго по твоите балкони.