Лошият пор
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Трендафилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лошият пор». Краткое содержание книги:
И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!… И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.
— Хайде да вървим — простенал той.
— Добре — отвърнал заекът. — Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.
Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!
Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.
— Качвай се бързо — рекъл заекът.
— Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази; чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.
— Направих я за бобрите. Тя е тяхна.
— Тя е моя, искам я!
И порът стъпил с единия си крак в лодката.
— Внимавай! — викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.
— На помощ! На помощ! — викал клетият пор, който почнал да се дави.
— Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? — запитал заекът.
— Не, не! На помощ!
Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.
— Внимавай, кумице маймуно, клонът ще се строши!
— Още една от твоите лъжи! — отвърнала маймуната.
Но клонът се счупил и маймуната тупнала от дървото. Ала това падане причинило по-малка болка на маймуната, отколкото на сърцето на пора.
„Ето — помислил си той натъжен, — вече не ми вярват, дори когато говоря истината!“
После те срещнали една катеричка, която носела с мъка чувал орехи.
— Дай да ти помогна! — викнали в един глас двамата пътници.
— Не ти, миризлив поре! — отвърнала катеричката. — Но ако Зайо-байо иска… — И чувалът се прехвърлил върху раменете на заека. С това още една тежест се стоварила върху сърцето на пора.
Най-сетне стигнали до къщичката на дядото. Заекът рекъл:
— Аз ще отида да побдя край милата баба. Ами ти?
— Да, и аз — отвърнал порът и те влезли заедно. Когато порът видял на леглото горката старица толкова бледна, с голямо червено петно на гърдите, той избухнал в плач. Сълзите му били искрени и парели по-силно от огън. Една сълза паднала върху лицето на бабата, която се стараела да не мърда. Но тази сълза била много гореща и бабата неволно седнала на леглото.
— Тя е жива! — се развикали всички.
Дядото хвърлил един поглед на заека, прегърнал пора и както го галел, му заговорил:
— Твоята искрена мъка възвърна живота на бабата. Ние ти прощаваме. Върви си и винаги бъди добър!
Порът отново заплакал. Той станал най-доброто, най-услужливото от горските животни. И оттогава животът в гората потекъл мирен и честит.