Тъгата на Корнелиус Берг

— Господ е художникът на всемира.

Корнелиус Берг гледаше ту цветето, ту канала. В мътното оловно огледало се отразяваха лехи, тухлени зидове и прането на стопанките, но пред разсеяния поглед на стария уморен скитник се нижеше целият му живот. Мяркаха се лица, зърнати в безкрайните му странствания из мърлявия Изток и размъкнатия Юг, израженията на алчност, глупост или жестокост, изникнали под неописуеми небеса, схлупени коптори, срамни болести, сбивания с ножове по праговете на кръчмите, изпитите лица на лихварите и красивото пълнокръвно тяло на неговия модел Фредерике Херистдохтер, проснато върху масата за дисекции във Фрайбургския медицински факултет. После го налетя друг спомен. В Константинопол, където бе рисувал няколко султански портрета за пратеника на Обединените провинции, пак му се бе случило да съзерцава градина с лалета, гордост и отрада за един паша, който се надяваше художникът да запечати нетрайното съвършенство на неговия цветен харем. В мраморния двор сякаш не лалетата, а самите ослепителни или приглушени багри шумоляха и пърхаха. Една птичка пееше върху чашата на водоскока, върховете на кипарисите се забиваха в бледосиньото небе. Но робът, развеждащ по заповед на господаря си този чужденец сред чудесата, бе едноок и там, където доскоро бе имало зеница, кацаха мухи. Корнелиус Берг въздъхна дълбоко. После свали очилата си:

— Господ е художникът на всемира.

И с горчив шепот добави:

— Какво нещастие е, господин синдик, че Господ не си е останал художник на пейзажи.