Ангелът на кварталните гълъбчета

Но една вечер към 19 часа, само минути преди края на работното време, когато в аптеката имаше двама клиенти от квартала и един, влязъл за първи път, Ангелчето беше с толкова напукани устни и червено лице, че не можеше да се усмихва, а придържаше с длани главата си. В един момент се отпусна на стола, каза: „Не мога повече!“ и обърна главата си към рафтовете с лекарствата. „Какво става? Болна ли е?…“ — непознатият млад мъж бързо влезе при нея, разтърси раменете й, притисна главата й с ръце, поиска да набере телефонен номер на бърза помощ, но Ангелчето го спря: „Не! Няма смисъл, сигурно ще ми мине бързо. Не съм болна аз. Преди два часа ми казаха, че детето на моя приятелка е загинало при катастрофа.“

„Но нали не е вашето дете?“ — мъжът попита учуден, че някой може да страда заради чужда мъка. „Не е загинало мое дете, но хората, с които живея, които страдат, приемам като частици от себе си, боли ме за тях…“ — тя се опита да се усмихне на мъжа, защото никога не си позволяваше да безпокои хората със свои грижи, а само приемаше техните. Мъжът се взря в лицето й пред светещия екран на компютъра и каза тихичко: „Но ти наистина не си човек от онези, които вървят по улицата. Ти си ангелче, което Бог е подарил на хората, за да повярват в Него…“