Тук е богатството, тук е сърцето ми

Отец Радойко едва сега чу гласа й и отиде пред микрофона, облечен в новото расо:

— Братя и сестри, днес е най-високия, най-очакван празник на моя живот, защото дадох дума да служа на Иисус Христос. Скъпа ми е на сърцето моята хубава, млада невеста; мили са ми родителите, които даваха сили и средства да се изуча, а сега положиха скъпи дарове за празника… Какъв ден е днес? В календарчето пише: Ден на християнското семейство и православна младеж. А сега виждам вас, голямото семейство на тази земя, която очаква труда на ръцете ни. Доволен съм, че не тръгнах с млади приятели към Европа, а си останах при вас — да се събираме на християнски празници и да седим на обща трапеза… Братя и сестри, Бог няма да ни остави гладни, Той не ни е оставял и досега. Ако честно работят ръцете ни, ако са чисти и верни на обич душите ни, ще оцелеем.

Отец Радойко направи пауза като да беше свършил думите си, когато майка му застана до него със специален дар: беше малка скулптура на обора с яслите, в които е положен Иисус Христос. Жената поднесе подаръка си и се разплака:

— Откакто съм родила сина си, исках да стане свещеник като моя баща. Ето, че този ден дойде, и като дар от небето точно в деня, когато всички, празнуващи днес, разбираме, че сме едно голямо семейство. Благодаря на Бог за сбъднатата ми мечта! Сега ще споделя с вас и другата: искам да си имам внучета, да помагам в отглеждането им и никога да не напускат тази наша земя! — жената спря за миг, наведе глава, после погледна през прозореца на ресторанта: — Преди две седмици ме срещна колежка. Дъщеря й била в Сеул, Корейската република и току-що се върнала. Момичето разказало как там мирише на война дори само да вървиш по улиците и да гледаш страшните силуети на танкове-паметници… Аз съм малък човек, от политика не се интересувам, но искам да си остана българка на моя корен каквото и да се случи, в бъдеще дори границите на Европа да изчезнат, аз искам да остана в нашето село… Тук е богатството ми, тук е сърцето ми — повече не ми трябва.