В папките с писма едно листче се вейна в тъжна привечер, писано на половинка кариран лист:
Мой скъпи Марине!
Прибирам се при родителите си.
За 10 дни ми пусни, моля те, отпуска от годишната полагаема.
Няма да се върна, по-точно не мога!
Не защото съм слаба!
Родих се на юг.
И там ще умра.
Оставам твоя приятелка:
(подпис)
Тогава се върна. Но после…
Като започна подготовката за издаването на тази книга поисках от Стефка Тотева, поетесата с която Цонка другаруваше във Враца, да изпрати каквото има при нея. Получих три стихотворения: „Дом“, „Аз ще се полутам…“, „Златна рибка“. И няколко реда към тях:
Ето, това са моите три песъчинки, останали от Цонка, от задъхания й шепот, от синеоката усмивка, от отметнатия рус перчем на непослушната й коса… Виждам я, пред очите ми е, чувам я, обичам я. Сестра ми Цонка, такава я чувствах тогава, такава си остана и сега.
Тя беше искрена и чиста. Беше ясна. Не бягаше от трудните въпроси. Обичаше да навлиза в мрачните дебри и излизаше винаги по най-вярната пътека. Болееше за всеки човек. И много… Най-малко болееше за себе си.
Цонка Илиева, „момичето, което никога със кукли не игра“, имаше огнена българска кръв. Привличаха я сините очи на Апостола. В единственото си стихотворение, отпечатано в алманах „Околчица“, тя караше „небето — камбана“ да удари:
Сто пъти за тебе, горо,
майчице хайдушка.
И за първата ти свята
и последна пушка.
Сто пъти — за поп Матея,
бойното клепало.
И за оня, синеокия,
бесило изгряло.
Сто пъти — за тази тежка
дума в април пряма.
И за оня вечен огън:
„Сам съм. Други няма.“
Сто пъти — за двайсет песни,
двеста глави луди
в дните ни, с които Вола
сабя — съвест буди…
Сто пъти, Цонке, камбаните на нашата съвест и човешка скръб удрят за теб.
