Аз съм откровението

— Че си какво, Слав, за какво те смятат?

— Докторе, те смятат, че аз, обикновеният човек, съм… техният Създател! Те смятат, че аз съм Господ! И че е време да им дам прозрение. Че се налага да изкореня болката. Че аз им водя Апокалипсис!

— Дали това е истината, докторе? Умиращият, съгрешил свят е само малко болно място в ума на своя Създател? Че, за да не изпитва повече ужасяваща болка, Бог трябва да заличи света, който му я причинява, с един замах? Какво да направя, докторе? Да оставя планетата пред мен на дъното на отчаянието и така да запазя чудовищния ад в главата си, или да изтрия всичко само с един замах, с едно бързо и рязко движение? Но аз страдам, докторе, а те ми дават власт, способна да ме отърве от това страдание. Аз съм Откровението, и аз им нося избавление.

— Слав, чуваш ли ме, Слав? — докторът го плискаше с вода докато накрая той отвори очи.

— Мисля, че открих мястото — каза замаяно — вече не изпитвам онази чудовищна, дива болка в главата, вече мога да дишам спокойно.

— И не помниш нищо от онова, което видя там вътре?

Той само повдигна рамене.

— Виж, Слав, ще ми се да направим още няколко сеанса с теб — каза докторът на вратата преди да се разделят — Мисля, че можем да постигнем голям напредък.

— Не съм съгласен, докторе — отвърна мъжът — вече се чувствам добре, главата ми не пулсира, мисля, че няма да ми се наложи да ви посещавам пак. О, и преди да се разделим, бих искал да ви попитам нещо. Докторе, познавате ли някой добър зъболекар?

— Да, Слав, разбира се, защо?

— Сигурно не съм го усещал заради главата, но докторе… боли ме зъб!