Великото изкупление
- Автор: Пенков Мирослав
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великото изкупление». Краткое содержание книги:
Младата жена се затича към немощното тяло, коленичи и започна да целува ръцете му. Стана ми толкова мъчно за нея, за него, за всички нас. Глупаци — всичките бяхме тъпи, празноглави глупаци. Самият факт, че можехме да живеем толкова дълго, почти вечно, не ни даваше право да бъдем чак такива глупаци. А може би именно това беше причината.
— Момчето ми! — плачеше жената, а от подпухналите й очи бликаха чисти сълзи. — Миличкото ми, момченце! — И нищо чудно. Все пак му беше майка. Такъв е животът, казваме си и отминаваме. Към едни е благосклонен, гальовен и мил, а към други адски, черен и кошмарен. Помня добре последната церемония, помня отлично дори първата. Но на последната… Ах, тогава момчето беше едва на тринадесет! Него определи проклетата съдба. На него отреди да понесе бремето ни. Той трябваше да умре двадесет и седем години по-късно, наричан от всички за по-кратко „старецът“. Не просто глупаци. Ние сме безсрамни глупаци.
Когато мъжете влязоха, внасяйки книгата, всички като по команда заобиколихме леглото. Помня, че дори избутахме горката майка настрани, до такава степен се бяхме самозабравили. Трябваше и да се хванем за ръце, такива бяха правилата, такава беше церемонията. Усетих ръката на този до мен — потна и лепкава — от страха. Да, казах си, от страха.
Започнаха да четат и нашепват непознатите думи и умът ми сякаш отлетя нависоко, далеч нагоре към напукания таван, към синьото небе над него. Ала аз знам, че умът ми по-скоро потъна надолу. Завря се в една малка дупчица, която сам си бе издълбал, едно укритие от предстоящото. Настани се там и започна да гледа. Шепнех машинално но всъщност не спирах да разсъждавам. За смисъла на всичко това, за смисъла на живота — на моя живот. Вече толкова много години бях опитвал всевъзможни чудеса. Бях пушил като побъркан, бях пил (и още го правех) бях вземал наркотици, бях си пръскал главата на руска рулетка в опита си да спечеля малко пари. Бях изпитал всичко! И какво ми оставаше тогава? Разбира се — нищо! Може би само едно. Да, може би само едно…
Разбирате ли, когато аз вредя на своя организъм, страда не той, а организмът на нашия избраник. Онзи член на семейството, в който живее духът на Вечното Изкупление, както аз си го наричам. Всичкият ужас, физически недъзи, мъки и болести се изсипват върху него, под формата не ужасни страдания. Така ние можем да си живеем необезпокоявани. Простичко, нали? Смятахме че е справедливо и честно. Някои твърдяха, че да отгледаш Вечното Изкупление е дори благородно. Но това е защото те самите си живееха живота. Пушеха и пиеха, и се тровеха и какво ли още не. А нещастникът умираше. Да, така стояха нещата. И все още стоят така.
Когато избраният предава Богу дух ние извършваме церемонията. Никога не съм се интересувал от подробностите. Четат от книгата и толкоз. Знам само, че всеки път за миг усещам присъствието му. Може би и То предвкусва страха. Който е най-уплашен — него избира, или може би не? Още не знам. Но имам план!
Светът отново изгуби реалните си очертания. Това е мигът в който старецът издъхва. Сбогом старче, благодаря ти, че пое болката ми. Съжалявам за алкохола, който изпих, знам че сигурно е разкапал черния ти дроб. Знам! Просто такива са правилата.
И понеже изпитах всичко от този живот може би се досещате какво желая. Желая аз да съм избраникът! Аз да отгледам духът на Вечното Изкупление! Глупаци, ненаситни глупаци! От какво толкова се страхуват?
Хладна тръпка обгърна тялото ми, изпълни ме толкова познато, но въпреки това незнайно, неописуемо усещане. Това е мигът, в който То навлиза в сърцето ми. Загнездва се там, преминава от ръката на човека до мен, право в моята и ме оглежда. Опитва ме. Ако му харесам ще ме вземе, ще заживее в мен, а заедно с него и целият ужас, цялата болка, всичките техни болести. И след няколко години аз ще умра. И мен ще нарекат старецът. Не е ли прекрасно, Господи? Кажете ми след като си видял всичкото, не е ли прекрасно да познаеш и нищото? Здравей — казвам му докато то се върти в сърцето ми — Искаш ли да останеш? Аз ще се грижа за теб!
Замъгленото ми съзнание бе прорязано от силен писък. Отворих очи и в другия край на стаята видях гърчеща се, мятаща се, превиваща се на две жена. Косата й скриваше лицето, ръцете й деряха въздуха разярено. И нямаше смисъл да питам. Затворих очи, а една сълза се търкулна по бузата ми. Не знаех само дали е сълза не умиление за жената или на искрено, жестоко разочарование. За Бога, нима не беше избрало мен? Защо? Та аз бях най-подходящият. Аз го исках! Най-вероятно заради това. За да ме измъчва, за да ми докаже, че има още време. И сега какво? Още двадесет години ли ще трябва да чакам до следващата церемония? Какво? „Старицата“ ли ще трябва да я наричаме? Искрено, искрено съжалявам! Но такъв е животът. Такива са правилата. Такава е церемонията. Човек никога не знае.