Щъркел на терасата

След няколко дни на вратата на Кинчето се появила табелка, на която било написано — Кина и Щъркел Иванови. Тая нищо и никаква ламаринена табелка окончателно скършила хатъра на бабите, които разбрали че работата е сериозна и че Кинчето не им е приказвала току така.

Минало се още известно време. Случвало се някоя от бабите да попита Кинчето уж от добронамерено любопитство и все пак прилично къде аджеба е този неин годеник, като не са му видели още очите, на което Кинчето отговаряла, че той бил летец и летял с някакво си ТУ, ама 144 ли беше, 154 ли, не се знае точно. Правел полети от София до Кайро и обратно. До колко хващали вяра махленските баби, никой не можел да каже, но по важното било, че все пак я оставили на мира. Щото никоя не искала да си има вземане-даване с човек дето лети от София до Кайро и обратно. В техните очи това си било голяма работа и Кинчето даже се издигнала в очите на всички баби в квартала.

Минало лятото. Започнала есента. Щъркелът, който незнайно как бе попаднал на терасата на Кинчето, също така ненадейно отлетял, следвайки естествения си и непроменим маршрут, който всяка година с абсолютна точност и по зададен сигнал свиеше, поемат всички прелетни птици, за да се върнат на следващата пролет на абсолютно същите, построени от самите тях, гнезда. Просто и съвършено!

Днес ако решите да посетите Кинчето, ще намерите на вратата същата онази табелка и същия онзи уютен и подреден дом, дори Кинчето си е почти същата, само малко посребряла и уморена. Улисани в своите си делнични грижи, хората не забелязват как всяка пролет Кинчето като че ли се подмладява и разхубавява, как една лъчезарна усмивка не слиза от лицето, а тя е нежна и внимателна със всеки, който я заговори. Няма сякаш по-щастлив човек от нея напролет в квартала. Но през есента тя се променя. Става припряна и груба, не поздравява почти никой и е готова дори за един лош поглед да направи скандал. В такова време никой не иска да я среща.