Шегата на пролетта

От гъсталака долетя звук на меко перпелене и тихо къткане, наподобяващо кикот. Глухарят бе започнал „сватбата“ и нямаше никакво намерение да се връща под дулото на чифтето. Спогледахме се с ловеца, станахме и започнахме да слизаме под смълчаните дървета към пътеката. Случи се тогава нещо, на което мъчно бих повярвал, ако друг ми го разкажеше: където и да се появявахме, гласовете на птиците пойни замълчаваха. Катерицата избяга презглава, кълвачът спря да бие „телеграфа“. Където и да минехме, всичко живо се стъписваше.

… Ловецът — ловец нали е — всичко разбра, сгъна страшната си пушка и я сложи в калъфа.

— Разбират, че минава злодей!

И пак продължихме надолу.

Слънцето внезапно се показа. Чак тогава се обади чучурката на Елова чешма и запелтечи припряно едно нескончаемо „браво“ и „благодаря“, „Браво на поета, браво на поета в ловеца!“ — запяха млъкналите птици. „Браво“! — подкрепи ги и кълвачът и гръмна цялата гора от „браво“ и „благодаря“.