Глупав син (Италианска приказка)
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глупав син (Италианска приказка)». Краткое содержание книги:
— Тук съм, мамо, до огнището лежа, но ти няма вече да ме видиш.
— Защо да не те видя, синко?
— Защото съм мъртъв.
Майката се хвърлила да прегърне момчето, но то я отстранило.
— Не ме прегръщай, мамо, че ще се вампирясам.
— Какви глупости приказваш? Как ще се вампирясаш?
— Нали ти казах, че съм умрял?
— Хайде де! Не те ли виждам, че си ми жив и здрав?
— Не съм жив, защото се отрових.
— Отровил ли си се? Че къде намери отрова?
— В гърнето, дето е на полицата в кухнята. Всичката отрова изядох.
— А защо я изяде?
Тогава момчето разказало на майка си всичко.
— Нищо — рекла тя. — В гърнето нямаше отрова, а сладко от орехчета. Аз ти казах, че е отрова, защото се боях, че — какъвто си лаком — ще изядеш сладкото и ще ти стане лошо.
На другия ден майката дала на сина си един топ платно, което била изтъкала, да го продаде на пазара.
— Само едно запомни! — рекла. — Пази се да не би да налетиш на някой бъбрица купувач, та да те излъже и да ти вземе платното без пари.
— Добре, мамо, добре! Бъди спокойна! Момчето тръгнало по улицата и се развикало:
— Платно, платноооо! Платно продавам. Кой иска платно? Кой ще си купи платно?
Един го спрял и го попитал:
— Платно ли продаваш, момче? Я дай да го видя какво е! Има всякакви платна: едни здрави, други скосени.
— Не можем се разбра с тебе — рекло момчето. — Ти си бъбрица, ще ме измамиш.
По-натам го спрял друг:
— Чакай, момче! Платно ли продаваш? Колко го даваш? На метър ли го продаваш или изцяло?
— И с тебе не можем се разбра. Голям бъбрица си. Боя се, че ще ме измамиш.
Тъй обикаляло момчето дълго време по града, но не можало да намери мълчалив купувач, за да се спазари с него. Всички били бъбрици. Най-сетне — като капнало от умора — седнало на пейката в една градина да си почине. До пейката имало мраморна статуя на някакъв човек. Срещу градината се виждала висока къща. Момчето си казало:
— Вместо да кръстосвам без полза града, ще почакам да излязат хората от срещната къща: те може да купят платното. Чакало дълго, но човек не се показвал от вратата на къщата. Тогава запитало статуята:
— Ей, приятелю! Ти си дошъл преди мене тук. Не знаеш ли кой живее в оная къща? Статуята, разбира се, не отговорила.
— Кажи бе! Уста нямаш ли? Кой живее в отсрещната къща?
Мраморният мъж пак не отговорил. Тогава момчето си помислило: „Тъкмо такъв човек търсех. Никак не обича да бъбри. Ще му продам платното.“
И като показал топа на статуята, рекъл:
— Слушай, приятелю! Ти си такъв, какъвто ми каза мама да търся. Искаш ли да ти продам платното? Евтино ще ти го отстъпя. По двадесет лири метъра. Съгласен ли си?
Мраморният мъж мълчал.
— Май че ти се вижда скъпичко, а? Добре, ще ти го дам по петнадесет. Искаш ли го?
Тъй като статуята и тоя път не казала дума, момчето изтълкувало мълчанието й като знак за съгласие.
— А парите — рекло — можеш да ми броиш утре. Ето ти платното. Със здраве да го носиш.
То оставило платното пред нозете на статуята и си отишло. Един минал през градината, видял платното и го прибрал. Като се върнало у дома си, момчето разказало на своята майка кому е продало платното и се надявало да чуе от нея похвала. Но майката викнала да му се кара:
— Ти си голям глупак наистина. Откак си се родил, все глупости вършиш. Ала днес, изглежда, че съвсем си изгубил ума си. Биваше ли да оставиш платното на една статуя?
— Успокой се, мамо! — рекло момчето. — Работата не е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали искаш пари? Добре, ще ти донеса пари. Още утре ще ти донеса. Ще видиш тогава, че не съм си изгубил ума.
На другия ден, още преди разсъмване, синът отишъл в градината, дето била статуята.
— Ей, приятелю! Дай ми парите! Нали обеща да ми ги дадеш днес?
Статуята не казала нищо.
— Мълчиш ли? Тъй е то: като стане дума за пари, всички се умълчават. Но ако не ми броиш парите, ще те пребия, както пребих кокошката. Чу ли? Давай скоро парите!
Мраморният човек продължавал да мълчи. Момчето се ядосало, бутнало статуята, отчупило й главата и я хвърлило настрана.
— Тъй ти се пада — рекло. — На късове ще те направя.
И то почнало да вади камъни от подножието на статуята и да ги хвърля по нея. Като извадило всички камъни, намерило гърне с жълтици. Взело ги, занесло ги тичешком на майка си и й казало:
— Пари не можах да намеря, мамо, но виж, колко смокини ти нося. Цяло гърне.
— Къде ги намери?
— Под камъните. Те са на оня мълчалив човек, комуто продадох платното. Дай ми да си хапна една-две, за да ги опитам.
— После ще ти дам — рекла майката, — а сега иди почакай отвън млекаря, па ми обади, когато мине. Трябва да купя мляко.