Наддумване (Руска приказка)

— Да, да, разбрах. Добре е станало, че си се заловил с рибарство. Дори много добре.

— Хайде де! Ти не мислиш, когато приказваш. Никак не беше добре.

— Че защо тъй?

— Мигар мислиш, че може с половин мрежа да се хване риба? Никаква риба не хванах, ами хванах люта треска, та ме тресе цяла година.

— Ееее, това е вече много лошо. То е, както се казва, от лошо по-лошо.

— Де, де! Голяма дума рече. Не е много лошо, макар че и много добро не е.

— Защо?

— Защото, додето боледувах, научиха ме добри люде в болницата да чета.

— Ахаааа! Виж, за това вече не може да се каже, че е лошо. Много добро е.

— Ба, зависи… за едни — добро, за други — лошо.

— Как тъй?

— Ще видиш. Като се научих да чета, спомних си, че още от прадядото на прадядото на моя прадядо е останала една мъдра книжка. Заех се да я прочета.

— Много добре си направил. Няма нищо по-добро от това да прочете човек мъдра книга. Затова се и казва: „Мъдра книга — сто очи.“

— Ба, не ще кажеш след малко, че винаги и за всичко е тъй.

— Защо? Истината си е истина.

— Слушай по-нататък! Прочетох аз, както ти казах, мъдрата книжка. И знаеш ли що пишеше там на едно място?

— Това не мога да налучкам. Ти ще ми кажеш.

— Там пишеше: „Ставят ли се двама да се наддумват, или и двамата са глупави, или и двамата са лениви.“ А ти какво ще кажеш на това отгоре?

— Не е вярно. Аз не съм поне ни глупав, ни ленив.

— Че защо не си?

— Защото съм си свършил работата и съм тръгнал по разходка. Ей там, край града, ме чака файтонът с два коня. Ще се кача и ще се върна в града, а ти ще биеш път пеша кой знае докога. Значи, ако един от двама ни е ленив или глупав, не ще да съм аз. Не е ли тъй?