Попова снаха

— Дай да пийна аз, а ти после!

В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.

— Не те е грях! — рекла попадията. — До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.

— Какво съм изпил? Не виждаш ли ме, че сега идвам?

— Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?

— Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази Господ!

— Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?

— Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.

Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал — удрял къде когото завърне. И в същото време викал:

— Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!

Попът и попадията побягнали — едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:

— Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето!

Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:

— Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!

— Ба, много не съм се разбързал — рекъл оня, — но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!

Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа: — Всичко ми се хареса у вас — най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.