Exeunt omnes [bg]

— „…величествените палати, самотните замъци,“ — продължи той, „самият велик глобус…“

Още ракети закръстосваха неистово, докато ледените шапки на полюсите се топяха и океаните започваха да кипят.

— „…ще се разтворят…“

В момента врящите морета заливаха огромни земни масиви.

— „…и диря не остави…“

— Още сме веществени. — пое си дъх Ариел.

— Но това продължава. — отбеляза Калибан.

Глобусът стана по-малко осезаем, огньовете избледняха, водите загубиха цветовете си. Цялата гледка избледня и се стопи.

— „…е обвит в сън.“ — прозя се Просперо.

… Беше изчезнал.

— Шефе, какво стана с…

— Ш-ш-т! — смъмри го Ариел. — Не го буди. — Проси, къде е театърът?

— „…за да успокоя аз кънтящото си съзнание.“

— „Желаем ти покой“ — изрекоха в един глас Фердинанд и Миранда, напускайки сцената.

— Къде се намираме, сър?

— Що, нали ми казахте, че било пустинен остров?

— Такъв е.

— Какво още тогава? Идете да намерите храна и пиене. Всичко останало е сън.

— Ама, сър! Книгата Ви…

— Хич не ми книгай! Искам да ям и да спя. Ще оставя и онези гълъбчета да си гукат, и след това обратно към Непълс. От магии всякакви ще се въздържа.

Калибан и Ариел се отдалечиха.

— Най-добре да спазим волята му и въз.

— Тъй да бъде, духчо. Аз мисля, манджата е ето там.