Един ден през 2100 година…

Когато докарахме глигана, в селото вече горяха огньове, жените варяха царевица и колеха кокошки — защото дори голям глиган не стига за цялото село. И започна празникът, след който можех да хвана за ръката кое да е момиче и три пъти да й кажа: „Да идем в моя дом!“ И нито една няма да бяга от такъв ловец като мен.

Седях на най-почетното място, между вожда и шамана. Рамото малко ме болеше и шамана тайно ми подаде хапче за болката.

Вождът каза:

— Сега, когато вече си мъж, можеш да ходиш в мъжкия дом и да гледаш мъжки предавания по телевизията. За това, как небесните следотърсачи ходят сред звездите и воюват с чудовища, за онзи свят, който се намира в компютъра и се нарича „виртуален“, за градовете под водата и градовете на Луната, за рибите-делфини, които могат да говорят и за други чудеса.

Шаманът добави:

— И ако пожелаеш, можеш да отидеш в каменния град, там ще те сложат на едно легло, ще ти мушнат проводник в главата и след седмица ще научиш всичко. Как да управляваш звездни всъдеходи и да строиш подводни градове.

— Ние сме длъжни да ти кажем това — обясни вождът. — Вождът на вождовете нареди всяко племе да казва това на своите деца. И ние го казваме.

— Ако отидеш, няма да те укоряваме и да плюем след теб — измърмори шаманът.

Аз разбрах, че това е истина, но и че това е последното изпитание за мъжа. И отвърнах:

— Нима ловът на звездни чудовища е по-интересен от лова на глигани и мечки? Нима моите предци живеят в компютър? Нима е по-интересно да летиш, отколкото да се прокрадваш през гората? Аз няма да отида в каменния град, където живеят хиляди племена.