Разговор по мъжки

Намирахме се в модулационната стая на градския семеен център. Аз и Той — в кресла, с хипношлемове върху главите. Тя стоеше до прозореца. И, улавяйки погледа й, аз разбрах, че съм победил. Свалих шлема и се приближих към съперника си. С неволна жалост го потупах по рамото:

— Ставай.

Той изпълзя от дълбокото като пропаст кресло, опитвайки се да не гледа нито към нея, нито към екрана, където доскоро се беше прожектирал нашият двубой. Успя да произнесе:

— Нека всичко при вас да бъде добре… Желая ви щастие…

Без нищо да отговорим, излязохме от стаята. Тя ме държеше здраво за ръката и аз се чувствах като най-щастливия човек на света.

— Ти си… толкова смел. Толкова силен… — гласът й затрепери. — Толкова се радвам.

Вървяхме по улицата, а около нас кипеше привичният живот на двайсет и първи век. Автоматичните таксита внимателно ни заобикаляха, когато пресичахме улицата, вратите на магазините услужливо се отваряха, когато се приближавахме към тях. После седнахме в електроролер и потеглихме за вкъщи. Аз стоях, небрежно държейки лостовете, непоколебим, като скала, само леко поклащайки се от тласъците на машината, уверен в себе си като древен рицар, като космически десантчик от двайсет и първи век, като гражданин на двайсети век. Тя доверчиво се държеше за рамото ми. Когато пристигнахме, каза: