Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— За поне петдесет неща или просто за нищо конкретно. Нямам никого, скъпа лельо, но двете с теб можем да си говорим за какво ли не. Мога да ти пиша, а ако ми позволиш, може скоро дори да дойда пак за ден-два, разрешаваш ли?
— Не, разбира се — шеговито отвърна леля й. — Но имай предвид, че няма да сме сами през цялото време. Някои хора няма да ми простят, ако постъпя толкова себично, но ти обещавам да имаме предостатъчно време за разговори — само двете с теб. А сега, нека ти кажа, че ще се зарадвам на писмо от теб, решиш ли да ми пишеш и да споделиш нещо. Бъди сигурна, че никой няма да научи нито дума.
Вече бяха сигнали до вратата на коридора.
— Сигурна съм, мила лельо — целуна девойката благата възрастна дама.
— А напълно ли си сигурна, че не искаш някой слуга да пътува с теб? Може да седне до кочияша.
— Не, лельо, моята вярна стара Дулчибела ще седне вътре и ще се грижи за мен.
— Убедена ли си, скъпа? Изобщо няма да ми е нужен.
— Напълно, скъпа лельо, уверявам те.
— Нали помниш как ме увери, че си щастлива в Уайвърн — рече лейди Уиндейл, отвръщайки на прощалната й целувка и говорейки тихо, защото на вратичката на каретата стоеше един слуга.
— Така ли? Е, не е трябвало да го казвам, защото… не съм щастлива — прошепна Алис Мейбъл и в очите й бликнаха сълзи, докато целуваше възрастната си родственица. И тогава, докато ръцете й все още обгръщаха шията на леля й, тя я погледна съвсем за кратко с големите си и плувнали в сълзи очи и с разтреперани устни. Сетне рязко се извърна и преди лейди Уиндейл да успее да се съвземе от този малък шок, красивата й гостенка седна в каретата, вратичката се затвори и Алис Мейбъл отпътува.
„Какво ли може да се е случило? Горкичката! — помисли си лейди Уиндейл, докато очите й тревожно следяха каретата, понесла се по алеята. — Сигурно са застреляли гълъба й или кучето е убило любимото й морско свинче или пък старият Феърфийлд не й позволява да стои будна до среднощ и да чете романите си. Вероятно е някое от тези детински беди, горката ми душичка!“
Но въпреки това възрастната дама не остана доволна, нещастното и пребледняло изражение на момичето се загнезди в мислите й.
ГЛАВА 2
ДОЛИНАТА НА КАРУЕЛ
След около час и половина каретата пристигна пред „Пайд Хорс“ в Елвърстоун Мур. След като смениха конете в странноприемницата, продължиха пътуването си, а госпожица Алис Мейбъл, която бе тъжна и разсеяна отвори прозореца от своята страна и се загледа в ширналата се и тревиста пустош, нагъната на ниски възвишения и на места осеяна с езерца — див и като цяло монотонен и доста потискащ пейзаж.
— Колко свеж и приятен е въздухът тук и колко красива е пурпурната пустош! — оживено възкликна младата жена.
— Точно така, красиво е, скъпа моя. Ето как искам да виждам своето дете — ведро и щастливо, а не тъжно и нещастно като болно птиче. Винаги бъдете такава, скъпа, винаги.
— Ти си мила старица, добра ми Дулчибела — каза младата дама и нежно постави крехката си длан в ръката на старата си дойка. — Винаги си с мен, където и да отида.
— Такава си е Дулчибела — отвърна пълната старица, която си падаше по удобствата, обичаше госпожица Алис повече, отколкото много майки обичат собствените си деца, и беше отговаряла на същите думи и по съвсем същия начин хиляди пъти през живота си.
Младата дама отново се загледа през прозореца — не просто се наслаждаваше на гледката пред погледа си, по изражението й се четеше тревога, докато, подала глава навън, се взираше напред, сякаш очакваше да зърне нещо конкретно.
— Помниш ли групата стари дървета в края и порутената мелница на един хълм? — внезапно попита тя.
— Ами, май си ги спомням, госпожице Алис — отвърна Дулчибела, която не бе особено наблюдателна. — Май си ги спомням.
— Много добре ги помня, но не помня точно къде се намираха. А когато минавахме оттук последния път, беше тъмно — промърмори младата дама no-скоро на себе си, отколкото на Дулчибела, на която не разчиташе много в такива случаи. — Дали да не попитаме кочияша?
Тя почука на прозорчето откъм кабинката и направи знак на кочияша, когато той погледна през рамо. Когато мъжът спря, Алис отвори предния прозорец и попита:
— Малко по-нататък има едно село, нали?
— Да, госпожо, Шълдон. На малко повече от две мили.
— Преди селото вляво има горичка от високи дървета и една стара мелница — продължи красивата млада дама пребледняла.
— Да, казваме й мелницата на Грайс, ама тя от много време не работи.