Планетата на мъглите
- Автор: Хоши Шиничи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на мъглите». Краткое содержание книги:
— Искам да наловя повече риба, та може да се забавя. Ти не мърдай оттук — каза той с радостна нотка в гласа и потъна в гъстата мъгла.
Отначало вървя направо към реката, а като стигна до нея, зави нагоре по течението. Ако се заблудеше сега на тази, покрита с мъгла планета, никога повече нямаше да намери пътя, затова се ориентираше по реката, където имаше само две посоки: по течението или срещу течението. Както си вървеше, мина покрай огромно розово цвете, което постепенно изплува в мъглата и след това отново изчезна в мъглата зад него.
— На връщане ще изровя това цвете и ще го посадя при нас — измърмори той, но множественото число, което употреби, го сепна.
Той наистина мислеше за двамата, но дали и тя мислеше така? Усети с ръката си тежката пушка и като разбра, че вероятността е съвсем малка, продължи нагоре по брега на реката. Реката неусетно правеше завой и ставаше все по-тясна и по-тясна.
— Много ще се наловят! — каза си той и заложи сака.
Рибите на тази планета никога не бяха имали работа с рибари и затова той бързо-бързо ги вкара в мрежата. Известно време лови запалено, но след това се измори и полегна край реката.
Изведнъж се чуха стъпки. Той скочи и се ослуша. Да, наистина бяха стъпки. Някой се движеше. Да не беше ехото на звука, който беше чул преди това?
— Е-е-й! — извика той. Гласът му отекна като ехо.
Не, не беше ехо, това бяха хора.
— Къде сте?
— Има ли живи хора? — извика той по посока на гласовете. — Тук съм, край реката!
Стъпките приближаваха и постепенно се очертаха фигурите на трима души, които изникнаха в мъглата. Нямаше съмнение, че това бяха хора от спасителния отряд.
— Добре, че сте останали живи. Ние кацнахме преди около осем часа. Не знаехме как да ви търсим в тази мъгла, пък и мегафонът ни се повреди. Не предполагахме, че така лесно ще ви намерим!
— Значи, това, дето се чуваше снощи, наистина е било от ракетата ви!
— По размери спасителната ракета е малка, но двигателите много бучат. Освен тебе, колко още са останали живи на тази планета?
— Още един човек.
— Добре! Да вървим!
— Колко души събира спасителната ракета?
— Петима. Ние сме трима, и с вас двамата ставаме точно.
— И това ако не е късмет — измърмори той под носа си, спря изведнъж, насочи пушката и натисна спусъка. Димът от изпепелените тела на тримата мъже от екипажа на спасителната ракета се смеси с гъстата мъгла.
Той се върна към брега на реката, взе наловената риба и заслиза надолу по течението. На връщане мина покрай розовото цвете, извади го заедно с корените и продължи пътя си.
— Ето и цвете съм ти донесъл. А каква рибка ще си похапнем довечера!…
— Добре — каза тя, като продължаваше да лежи на тревата. — Дали някога отново ще ядем нещо вкусно като онази храна, която ядяхме на Земята?
— Сигурно скоро ще ни открият и ще ни спасят. Добре, че ми каза да взема със себе си пушката, тук понякога се появяват странни животни.
— Ах, тук има такива неща! Страх ме е! — каза тя, изправи се на крака и за пръв път се загледа в него по-продължително.
Той се засмя и отговори с глас, в който се чувствуваше мъжка самоувереност:
— Няма нищо страшно, аз съм тук. Ако се появи някой звяр, ще го убия с пушката.