Майко!!!

Сега е 23:55 ч. До полунощ остават още само пет минути. Седим прегърнати в квартирата ми и с ужас се вслушваме в мразовитото тиктакане на часовника, през което сякаш нахлува целият студ на гробищата… които скоро ще приберат и двама ни. Сякаш очаквам подът на тесния апартамент да се разтвори и от ада да се покаже пламтящото в огнените езици на собствената си злоба лице на майка ми, изкривено в триумфа на последната проява на животинско безсилие. Иска ми се да изкрещя, да й кажа, че само още един ден — и щях да бъда щастлив, жив, всемогъщ, да й се примоля за отсрочка… Само още един-единствен ден! Мамка му, та това са само 86 000 секунди; какво са те за един безкраен живот в пъкъла, към който винаги съм те тласкал! Майко!!!

Химикалът ми вече спира да пише.

Часът е 23:59.

А майка ми не идва и не идва.