Последната операция

Когато докторът излезе, бях като замръзнала на местото си. Току-що бях видяла нещо, което направо не беше за вярване. Ако разкажех на някого за това, щяха да ме помислят за луда. С крайчеца на очите си видях доктора — бе отишъл до кабинета си и блъскаше с всичка сила клавишите на компютъра си… Още тогава си помислих, че прилича на човек, застанал в кабинката на изповедник. След десетина минути натисна бутона Print, разпечата няколко листа, остави ги прилежно подредени на бюрото си и излезе. Погледнах през прозореца и видях как се качва на тежкия си Harley (не разбирам от мотори, но този бе поне 1000-кубиков), след което с пълна газ го подкара… право към каменната стена, опасваща болницата. Изпищях. Продължих да пищя и след страшния удар, с който машина и човек се размазаха по камъните. Пищях, пищях, пищях, докато не дойдоха санитарите, за да ми бият успокоително.

Липсва ми. Той беше последният човек, който можеше да обича. С очите си бях видяла „тумора“, както той го нарече. Нищо, че сега хората смятат това за болест. Липсва ми, наистина…