Реквием за две ръце

Не. Стига толкова мазохизъм. И без това изобщо не трябваше да те заговарям. Трябваше да се досетя, че няма начин да дадеш на човек красота, когато той иска блажената сивота на обикновения хорски животец, пълен с толкова прекрасно-обикновени личности и събития. Защо не си останах в кулата? Защо изобщо се появих пред теб?

И отново сипеш обвинения, вълшебнице. Искал съм да ти отнема магическата сила… да те огранича от сладостта на вълшебството… Ако бе така, щях да остана близо до теб. А аз правя точно обратното — бягам. Крия се. Освобождавам те от присъствието си. Кой знае — може пък това да е за добро. Може пък някак си, ей така, съвсем случайно, след като ти омръзне от любовни завоевания и тайнства, без да искам, да започна да ти липсвам. И тогава… ти сама каза, че знаеш как да ме откриеш.

На гърба на дракона има място за още един, вълшебнице. Затова — сбогом, но не до следващата раздяла, а до следващата среща. До следващата любов. Нашата, а не твоята плюс още някой. Сърцето ми остава празно. Когато се преситиш от пълнене на твоето, ела. Дотогава в душата ми ще вали.