Елегия на разкрепостения дух

Скитническата „епопея“ на Вийон е сравнително добре проучена. Тя обхваща около осем години — от злощастната свада със Сермоаз до загубването на следите на поета в началото на 1463 г. Получил опрощение, в началото на 1456 г, Вийон се завръща в Париж, където води бурен живот в съмнителни притоци с пияници и пройдохи. В края на същата година заедно с още четирима съучастници той е сред грабителите на Наварския колеж. Плячката е значителна — 500 златни екю, и след като получава своя дял, поетът се отправя за Анже. В дните между грабежа — Коледа, и новата 1457 г. поетът завършва своята първа поема, озаглавена простичко „Ле“ („Lais“), но по-известна в литературата под заглавието „Завещание“ (и още по-популярното — „Малкото завещание“).

„Ле“-то е жанр, създаден през втората половина на XII в. от поетесата Мари дьо Франс. При нея той е повествователна поема, докато провансалското „ле“ е лирическа поема с любовно съдържание. Разликата между поемата на Вийон и първообразите на английската придворна поетеса Мари дьо Франс, естествено, не е само в съдържанието, но и във формата. По-популярното наименование на първата Вийонова творба — „Малкото завещание“ (в противовес на т.нар. „Голямото завещание“), насочва към друг средновековен поетически жанр, чиито корени възхождат към Светото писание. През късното средновековие наименованието „Завещание“ е било предпочитано поради ореола на святост, идещ от очевидната конотация Вехт завет (Библията) и Нов завет (Четвероевангелието). Впрочем тук е мястото да отбележим, че думата от латински произход Testament, употребявана във всички романски езици и в тогавашния английски език, се предава на български чрез думата „завет“, в която се долавя оригиналният оттенък на свидетелско показание за бъдещите поколения. В термина „завещание“ този сакрален оттенък е напълно потиснат от правно-юридическата съдържателност и аз не съм убеден, че не е по-правилно и Вийоновите „завещания“ да бъдат превеждани на български език като „Малък завет“ и „Голям завет“.