Бившият будилник на стария ерген

Бившият будилник вече определено се чувстваше и като бивш часовник — никому ненужен и навиван просто по инерция от стопанина си. Или още по-зле — навиван поради гузна съвест. Та нали всъщност, макар да се правеха на разсеяни, и двамата много добре знаеха, че още когато го запрати онзи ден в ъгъла, повредата не може да е била само в счупеното стъкло. Още тогава будилникът усети, че нещо в чарковете му вече не е както преди. Нещо вътре се беше прекършило, разкривило и просто е трябвало да мине известно време, за да се развали окончателно.

Полувековният будилник продължаваше да забива пироните си в етажерката: тик-так, тик-так… Ударите ставаха все по-ожесточени, докато изведнъж спряха. Стрелката на секундарника закова на място, сякаш никога не беше мърдала оттам. Настана тишина, нарушавана единствено от жуженето на една муха, оплетена в паяжината над етажерката. Накрая явно насекомото спря да се бори и замря в оплелите го тънки нишки. Тогава вътре в будилника нещо прещрака, някакъв механизъм се задейства и той зазвъня.

Зазвъня така, както никога не беше звънял досега — тревожно и продължително. Нямаше ли кой да го спре с халосване на ръка. Беше съгласен дори да го запратят отново в ъгъла. Будилникът звънеше така, сякаш никога няма да спре. Сякаш някой непрекъснато навиваше освободената му пружина. Звънеше с горест, с обида, звънеше с тъга и ревност, звънеше с привързаност и обич, звънеше от проявеното към него неразбиране и пренебрежение. Звънеше като човек.

Изведнъж нещото вътре в механизмите му отново прещрака силно, звъненето спря, той подскочи и падна на пода на кухнята, захлупен по лице.