Следобедът на един фавън (Еклога)

Но нека! Чужда радост ще ме влече сега, увила гъсти плитки край моите рога, ти знаеш, моя страст, че с пурпур по страните се пуква всеки нар и се роят пчелите; и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях: желанията вечни — рояк, жужащ без страх. В леса от злато и от пепел, прах безцветна, избухна празник сред листата сухи: Етна, да — Етна! Тук Венера и теб те посети, и лавата беляза с невинните пети, и екна тъжен сонм, и пламък се замята. Царицата държа!                                 О, мъст!…                                                         Но не — душата, олекнала от думи, и тежката ми плът в притихналото пладне отпуснати лежат: ще трябва да заспят, прострени на нагрятия сух пясък, жадни, но без клетви и проклятия… И виното небесно ще пия изтощен.