Просякът и диамантът

— Точно така мога да те излекувам от неблагодарността ти, стари приятелю — си казал той. — Ще, прекараш остатъка от деня, като непрекъснато си напомняш, че може да си просяк, но поне не си сляп просяк, и ще бъдеш щастлив!

Раму не паднал в канавката, но започнал да се отклонява надясно, докато се изкачвал нагоре и точно така минал покрай огромния диамант, който блестял в праха, като замалко не го настъпил.

Двадесетина метра по-надолу Раму отворил очите си. Ярката слънчева светлина го заслепила и озарила съзнанието му. Погледнал щастливо синьото небе, прашните жълти полета, прашната нишка на пътя. Забелязал как една птичка прелита от дърво на дърво и се засмял от щастие. Бързо забравил за раните и болния си гръб. Нито веднъж не се обърнал, за да види огромния диамант, който лежал толкова близо до него.

— Благодаря ти, Господи, че виждам! — извикал той. — Благодаря ти поне за това! Може би пък ще зърна нещо ценно по пътя — стара бутилка, от която да изкарам нещо на пазара или монета, но дори и да не видя, пак ще съм доволен. Благодаря Ти, Боже, за това, че виждам! Благодаря Ти, Боже!

И доволен, той тръгнал, оставяйки диаманта далеч зад себе си. Господ се пресегнал и прибрал скъпоценния камък. След това, сякаш размислил (ако може да се каже, че Господ би могъл да размисли), Той отчупил един здрав клон и го пуснал на Шандрапурския път, също както диаманта.

— Разликата е — казал Господ на Уриел, — че нашият приятел ще намери клона и той ще му служи за опора до края на дните.

Уриел погледнал Бога неуверено (така както всеки — дори архангел — поглежда към това грейнало лице).