Лавинен огън
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лавинен огън». Краткое содержание книги:
Престои най-важната битка, а с магията нещо определено не е наред-изчезват пророчески текстове, променят се книги. И Калан? Къде е Калан?
Забравена от всички, заличена от съзнанието им с помощта на коварна древна магия, Майката Изповедник е в плен на зли сили, за които животът няма никаква стойност. Лавинният огън ще заличи съществуването. Лавинният огън ще разплете нишката на живота. Освен ако…
Докато пръстите на Ничи опипваха мястото около стрелата, която стърчеше от гърдите му, от устата и се изтръгна ядна ругатня.
— Добри духове — отправи тя тиха молитва, докато разкъсваше подгизналата от кръв риза, — дано не съм закъсняла.
— Беше ме страх да извадя стрелата — рече другата жена. — Кой знае какво можеше да стане… не знаех дали трябва…, затова реших да не я вадя и да разчитам, че ще те намеря.
— Благодари се, че не си се опитала да я извадиш — прошепна Ничи, докато ръката и се плъзгаше под гърба на Ричард, който продължаваше да се гърчи от болка. — Досега да е мъртъв.
— Но ти ще го излекуваш, нали? — прозвуча повече като молба, отколкото като въпрос.
Ничи не каза нищо.
— Ще го излекуваш — този път думите се процедиха през здраво стиснати зъби.
По заповедния тон Ричард разбра, че другата жена до него е Кара и при това е изгубила търпение. Не остана време да и каже преди атаката. Да, тя сигурно знае. Но ако наистина знае, защо не му каже? Защо не го успокои?
— Ако не беше той, щяха да ни сварят неподготвени — обади се един от мъжете, който стоеше по-встрани. — Той ни спаси, като подмами в засада ония войници, дето ни дебнеха, за да ни нападнат.
— Сега е наш ред да му помогнем — додаде друг.
Ничи махна нервно с ръка.
— Всички вън! Стаята и бездруго е малка. А и точно в момента нямам никакво време и не мога да си позволя да се разсейвам. Трябва ми тишина и спокойствие.
Отново светна мълния, сякаш добрите духове се опитваха да и отнемат онова, от което толкова се нуждаеше. Последвалата гръмотевица избоботи тежко и издълбоко — залог за приближаващата буря.
— Нали ще пратиш Кара да ни каже, когато има новини? — попита друг от мъжете.
— Да, да, хайде вървете.
— И се погрижете да не ни изненадат други войници — подвикна Кара след тях. — Ако видите някой, внимавайте да не ви забележи. За нищо на света не бива да ни намерят тук. Не точно сега.
Мъжете и обещаха да си отварят очите на четири. Вратата се отвори и по олющените стени плъзна мъглива светлина. Мъжете се отправиха навън един по един и сенките им затанцуваха като призраци върху нея, сякаш излизаха не хора, а привидения.
Пътьом единият докосна Ричард по рамото в знак на съпричастност, а и за да му вдъхне кураж. Лицето му се стори смътно познато. Не беше виждал тези хора доста отдавна. Хрумна му, че това не е повод за среща. Мъжете затвориха вратата след себе си и светлината угасна, в стаята настъпи полумрак, нарушаван единствено от бледия сноп слънчеви лъчи, които се процеждаха през малкото прозорче.
— Нали ще го излекуваш, Ничи? — повтори тихо Кара.
Ричард тъкмо отиваше да се срещне с Ничи, когато войска, изпратена да потуши бунтовете срещу бруталното управление на Императорския орден, случайно попадна н скрития му бивак. Първата му мисъл, миг преди да го нападнат войниците, беше, че трябва да намери Ничи. В тъмата на смъртната му тревога проблесна слаба искрица Ничи ще му помогне.
А сега трябваше да я накара да го изслуша.
Щом тя се надвеси над него и пъхна ръка под гърба му явно се опитваше да разбере докъде е проникнала стрелата и дали е пробила цялото му тяло, Ричард успя да я сграбчи за рамото. Забеляза, че ръката му блести от кръв. Закашля се и усети как друга топла струйка шурва по бузата му. Сините и очи се обърнаха към него.
— Всичко ще бъде наред, Ричард. Лежи си спокойно.
Той понечи да я дръпне още по-близо до себе си и над другото и рамо се плъзна кичур руса коса.
— Тук съм. Спокойно. Няма да те изоставя. Лежи си, само не мърдай. Всичко е наред. Ще ти помогна.
Колкото и старателно да криеше паниката си, лицето и издаваше всичко. Въпреки утешителната усмивка очите и блестяха от сълзи. Тогава той разбра, че раната му може би надхвърля лечителските и способности.
Значи е още по-важно да я накара да го изслуша.
Отвори уста, за да и каже. Не му достигаше въздух. Зъбите му затракаха. Налагаше се да се бори за всеки следващ дъх, а на всичкото отгоре му беше и студено. Не, не може да умре — не тук, не сега. В очите му залютяха сълзи. Ничи нежно го натисна към масата.
— Господарю Рал! — обади се Кара. — Не мърдай, моля те. — Откъсна ръката му от черната рокля на Ничи и я притисна здраво до себе си. — Ничи ще се погрижи за теб. Ще се оправиш. Само лежи, без да мърдаш, и я остави да направи, каквото е нужно, за да те излекува.
За разлика от русата коса на Ничи, която падаше свободно по гърба и, косата на Кара бе сплетена в стегната плитка. Макар Ричард да знаеше, че Морещицата е ужасно притеснена, поведението и си оставаше властно и самоуверено, а в изражението на лицето и и в непреклонните и сини очи личеше сила на волята. Точно в този момент тези нейни качества бяха за Ричард твърдата почва, върху която да стъпи, за да се измъкне от плаващите пясъци на ужаса.