Закрилникът на дон Чичо
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Закрилникът на дон Чичо». Краткое содержание книги:
„Господин Леонтиев!“ Даже не просто Лео… Келеш! Да си…
До преди десетина години гимназиалният учител по химия Лаков и инженер Никодимов бяха приятели. Когато водата се размъти, решиха да рискуват. На едно място търсеха отчаяно и спешно евтина вестникарска хартия. А на друго, омекващо държавно предприятие се чудеше как да се отърве от огромни количества. Трябваше набързо да се тегли заем и се разбраха да ипотекират апартаментите си. Но Ники Никодимов се уплаши и в последния момент се отказа.
А сделката се получи просто безпроблемно, както ставаха много фантастични удари през ония години. Уж си останаха и приятели. Но крачката назад, направена от Никодимов не беше забравена, макар че именно той стана необходимата дясна ръка. Уж даже се утвърди схемата с бог Светозар и пророк Николай, но… Но Светозар Лаков беше собственикът, а Ники Никодимов — само добре платен Шеф. Идилията продължи до появяването на това отракано хлапе Лео…
С всеки изминал ден Никодимов усещаше как здравата земя се измъква изпод краката му. В Лео имаше някаква особена лекота да надушва верните решения. И особена бодрост да сръчква хората така, че те хем да търчат, хем да не се сърдят. С всеки изминал ден хлапето ставаше все по-незаменимо. На Никодимов му остана само да подписва поднесените документи. Отначало се опита да се намеси в обмислянето им, но познатият глас нареди:
— Подписвай и не се заяждай! Момчето е окумуш… — А после, за да посмекчи казаното, Лаков добави: — Все пак го дръж под око.
Какво значи да го държиш под око, а да не можеш нито да му въздействаш, нито да кажеш за него нещо различно от хвалби? И Таня се измени. Вече неприкрито се кикотеше на остроумията на Лео. Когато Никодимов я покани по навик на ресторант се сети, че има тригодишен син, който се нуждае от майка. По-рано това дете нямаше ли майка? Но тя, патицата, не е виновна. В основата е Лео! Да си…
Божественият направи изхързулването елегантно. Структурна промяна с обособени две направления, начело с Никодимов и Лео. И понеже Никодимов вече отговаряше за нищо, след месец пак ги обедини, начело с господин Леонтиев. А Никодимов остана шеф на транспорта. Ако Господ иска да накаже някого, прави го шеф на шофьори. Побеснял, Ники Никодимов хвърли молба за напускане на бюрото на бившия си приятел, но получи поредно предупреждение:
— Ако още сега не скъсаш молбата, ще я парафирам със „Съгласен“.
И Никодимов се принесе в бараката до гаража.
Една сутрин занесе за подпис някакви документи. В секретарската стая беше празно. Таня водеше протокола на среща с делови партньори, някакви гърци. В кабинета на господин Леонтиев! По едно време се показа от тапицираната врата и предаде:
— Лео нареди да приготвиш кафе за гостите. След малко ще дойда да го взема. Две кафеварки.
Не, това вече не! Никодимов, с разтреперани ръце взе лист от секретарското бюро. „… Моля да бъда освободен от заеманата от мен длъжност поради…“ Стига разиграване! Да си…
Замисли се. Поради какво? — Ами, поради изхързулване след автогол, който продъни мрежата… Скъса бавно листа и се захвана за работа.
Първата чашка от първата кафеварка наля за себе си. Сложи си много захар. Ако сам не си подсладиш живота, кой ще го направи?! А докторите, които пеят арията на диабета да си …
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Имах среща с приятел в лятна бирария. Срещу мен седна непознат петдесетгодишен мъж. Потната риза бе залепнала на гърба му, а вратовръзката бе засукана на една страна. Остави сакото до себе си и поръча бира с чипс. Вкиснатото настроение беше изписано с големи букви на физиономията му. Изпитваше нужда да говори. Първите му думи бяха: „Днес направих нещо, което ми отвори очите колко тежа… Подадох заявление за напускане, а после го скъсах. И нещо в мен се скъса…“
Говореше разхвърляно и явно се опитваше да прикрие едни неща, а да заглади други. Преди да почувства необходимост да заблуди някого, човек обикновено опитва да заблуди себе си. Изпитваше такава нужда да разтовари, че даже не забеляза липсата на съпричастност в мен. Пък и едва ли я търсеше…