Кратък послеслов (В който един удавник бива изгорен и емигрира. Околосветско пътешествие на недоизгорения еретик. Фабиан и „нравствените съдници“)

Наистина, можем ли изобщо да си представим, че обществото, сред което се задушава Фабиан, се състои от високоморални личности, които строго спазват всички етични и нравствени норми, отминават с гордо вдигнати глави всяка съблазън, не им идва и наум за изневяра, прелюбодеяние и разврат? Колко едностранчиво, колко абсурдно и нереално би изглеждало едно подобно свенливо описание!

Кестнер не се свени и не иска да се свени. Като дава пълна картина на стопанското, общественото и нравственото разложение във Ваймарската република, той предупреждава за надвисналата опасност от хитлеризма и сочи спасителния път: „Авторът вижда — пише той във вече цитирания брой на «Ди Велтбюне» — как неговите съвременници също като упорити магарета се дърпат назад към зиналата бездна, дето има място за всички европейски народи. Той съзира една-единствена надежда и — като редица други преди него и наред с него — се провиква: «Внимание! За да не паднете, дръжте се с лявата ръка за лявата дръжка!»“

Но малко от хората тогава разбират този негов апел. Пък и нещо обикновено е съвременниците да се сърдят на автора, когато тикне пред лицата им огледало, за да се видят такива, каквито са. Те са готови да счупят това огледало само и само да запазят илюзията за собствената си красота и достойнство. Тъй още през 1931 година благочестивите, „нравствени съдници“ в Германия надигат неистов вой срещу „натурализма“ във „Фабиан“. Те удивително приличат на „високоморалния“ нацист Венцкат от 24-та глава, който изпраща жена си на бани, развратничи из публичните домове в Дрезден, а после моли Фабиан за нищо на света да не споменава пред когото и да било за това. И все пак, техните крясъци принуждават издателя да изхвърли три глави от романа…