Другото „аз“

Сетне дошло падението. Верният страж изневерил на дълга и шепнешком споделил подозрението си. Думите му се превърнали в мълва, сетне в крясъци и накрая в боен вик. Вождът е мъртъв! Вождът е мъртъв!

Човекът, когото по онова време наричали Вожд, отвърнал с кръвопролития и избил мнозина от онези, които дръзнали да надигнат бойния вик. Но на мястото на всеки убит викът се подхващал от десетки, хиляди, милиони. Правителството паднало, гладните тълпи ликували, а готовите за нападение държави се отдръпнали да погледат спокойно гибелта на режима.

А човекът, когото наричали Вожд? Неговата смърт била най-мъчителна, защото хората не го убили. Присмели се на безсилната му ярост и тихомълком го пуснали свободен по улиците, та никой да не го познава и тъй да живее в страдания.

Мъки. Никой не би могъл да опише какво унижение изпитвал човекът, докато бродел по улиците и чувал да се присмиват на името му. Нямал приятели, понеже не знаел как да поражда у хората друго чувство, освен страха и неговата рожба — омразата.

Едва не умрял от глад, но един ден срещнал алчен човек, който открил в него средство за печалба. Това бил пак същият стар мъдрец, който излекувал Вожда от болестта. Изнемощелият просяк открил стареца и му дал доказателства, както и адреса на мрачното мазе, където се спотайвал. Лекарят тръгнал тихичко от място на място и казвал каквото било потребно. Бавно ставало всичко, а през цялото това време просякът лежал в мазето. Взел да си мисли, че е напълно забравен, а редките подигравки, които дочувал откъм улицата, почнали да го подлудяват.