Сърцето

— Сега си тръгвам. Никого не бях обичал. Радвам се, че вече не е така. Повече няма да ме видиш. И бездруго ми остава съвсем малко; по-добре да не знаеш точно кога ще се случи. Само това мога да сторя за теб.

След това пристъпи към мен и каза още нещо, обаче дяволите да ме вземат, ако ти го разправя; това са си мои спомени, а пък ти ако можеш — досещай се. Накрая си тръгна и повече не го видях.

Опитах да се завърна към предишния живот с машинописа и книгите, но не ми беше лесно. Четях упорито, мъчех се да забравя Бил Ланин и костеливото му лице. Но каквото и да четях, все ми се струваше, че е за него. Май подбирах неподходящи автори. Шопенхауер, По, Данте, Фокнър. Само тъпчех на едно място. Знаех, че ще ми стане по-добре, ако намеря какво да мразя.

Странно нещо е омразата. Не ти пожелавам някога да узнаеш колко… колко огромна може да бъде. Използваш ли я умело, тя е най-разрушителната сила във вселената. Когато го осъзнах, престанах да тъпча на място и умът ми пое право напред. Всичко се проясни. Слушай сега… чуй да ти кажа какво се случи, когато поех напред.

Открих какво да мразя. Сърцето на Бил Ланин — разхлопания, съсипан орган, който ни разделяше. Никога няма да си представиш какво безумно напрежение вложих в тази ненавист. Никой не е оцелял, за да опише плътността на омразата, когато почва да се превръща в нещо реално. Нуждаех се от чудо, за да си отмъстя на онова сърце и омразата ми даваше сила да сътворя чудото. Ненавистта ми се извисяваше до ненадминати висини. Знаех какво върша, както убиецът знае, когато усеща как ножът потъва в плътта на жертвата му. Но аз не бях убийца. Смъртта не бе моя цел. Исках омразата да проникне в сърцето му, да изпепели каквото е болно, а останалото самичко да се оправи. Вършех нещо, което никой преди мен не бе предприемал — мразех градивно. Ако не бе лудешкото ми нетърпение да осъществя идеята си, навярно щях да се сетя, че каквото и да сътвори омразата, все ще е зло — друго не й е по силите.