Думи под вълните

Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.

— Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!

Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на Княз Антон от Моравия и Княз Константин от Силезия. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.

— Разочарована ли си?

Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.

Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.

— Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти — казвам на Иванка. — Не е честно.

— Не се бой, няма да се загубим.

Намираме мястото много лесно — дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.

— По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.

Вдигам безмълвно рамене — сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи — местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.

Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата — на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…