Колетът
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Талаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колетът». Краткое содержание книги:
Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.
Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.
Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.
Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.
Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.
— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!
Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.
Рябов си топлеше ръцете на кюнците.
— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.
— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.
Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.
Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.
Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.
Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.
— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.
— Това е Ефремов — рече дневалният.
— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.
Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.
Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.