Почивен ден

— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.

— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.

— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.

Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.

Семьон ме извика с пръст.

— Вземи.

— Не искам — отвърнах.

— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…

Замятин се появи от тъмнината в жълтата светлина на бензиновата лампа, пое съдинката и изчезна. След пет минути се появи с измито котле.

— Готов ли си вече — попита Сеня с нескрит интерес. — Бързо гълташ… Като чайка. Това, отче, не беше овнешко, а кучешко. Идваше при теб едно кученце — казваше се Норд.

Замятин мълчеше и го гледаше. Сетне се извърна и излезе. Последвах го. Той стоеше на снега до вратата и повръщаше. На лунната светлина лицето му беше като от олово. От сините му устни се точеше лепкава слюнка. Замятин я избърса с ръкав и ме погледна сърдито.

— Ама че мерзавци — рекох.

— Да, разбира се — отвърна ми той. — Но месото беше вкусно. Не по-лошо от овнешкото.