След двадесет години

— Екстра. Получих всичко, което исках. Ти си се изменил много, Джими. Никога не допусках, че може да си толкова висок.

— Пораснах малко и след Двадесетата си година.

— Как я караш в Ню Йорк, Джими?

— Средна работа. Заемам някакъв пост в едно ведомство. Да вървим, Боб, знам едно заведение, където ще можем да седнем и да се наприказваме за старите времена.

Хванати под ръка, двамата тръгнаха по улицата. Човекът от Запада, чието самолюбие бе пораснало поради постигнатите успехи, вече разказваше историята на своята кариера. Другият, сгушен цял в палтото си, слушаше с интерес.

На ъгъла имаше ярко осветен магазин. Когато излязоха на светлото, двамата се обърнаха едновременно един към друг и се взряха в лицата си.

Човекът от Запада се спря изведнъж и пусна ръката на другия.

— Ти не си Джими Уелз — процеди той. — Двайсет години са много време, но все пак не са достатъчни, за да превърнат един човек с римски профил в някакъв чипоноско.

— Но понякога са достатъчни, за да превърнат един добър човек в лош — каза високият. — От десет минути си под арест, Силки Боб. В Чикаго са решили, че може да попаднеш на пътя ни и телеграфираха, че искат да си поговорят с теб. Ще вървиш кротко, нали? Така е по-разумно. А сега, преди да тръгнем за участъка, вземи тази бележка, която ме помолиха да ти предам. Можеш да я прочетеш тук пред витрината. Тя е от сержант Уелз.

Човекът от Запада разгъна листчето, което му подадоха. Ръката му, спокойна, когато започна да чете, позатрепери накрая. Бележката беше съвсем кратка: