Сънят

Тук, едва ли не насред изречението, ръката на Смъртта е прекъснала последния разказ на О’Хенри. Той е възнамерявал този разказ да бъде различен от другите негови разкази, да сложи с него началото на нова поредица, и то в стил, какъвто не е опитвал до този момент. „Искам да покажа на читателите — пише авторът, — че мога да напиша нещо ново (ново поне за мен), разказ без уличен език, с чисто драматичен сюжет, създаден по начин, който ще се доближава повече до моите представи за белетристика.“ Преди да започне разказа, О’Хенри е описал накратко как смята да го разработи: Мъри, обвинен и осъден за зверското убийство на любимата си — убийство, извършено в пристъп на ревност, — отначало посреща смъртната присъда спокойно и според всички външни признаци с пълно безразличие. Но когато се приближава до електрическия стол, настъпва пълен обрат. Той е изумен, потресен, смазан. Цялата картина в смъртната камера — свидетелите, зрителите, подготовката за екзекуцията — му се вижда нереална. В главата му проблясва мисълта, че е станала някаква ужасна грешка. Защо го връзват за електрическия стол? Какво е сторил? Какво престъпление е извършил? В няколкото мига, докато му поставят коланите, той вижда нещо друго. Сънува сън. Селска къщичка, огряна от слънцето, се гуши сред гъстак от цветя. Пред нея седят някаква жена и малко дете. Той ги заговаря и разбира, че това са собствената му жена и собственото му дете, а къщичката — техния дом. Тъй значи, в крайна сметка всичко е грешка. Някой е допуснал ужасна, непоправима грешка. Обвинението, съдебният процес, смъртната присъда — всичко е било сън. Той прегръща жена си и целува детето. Да, това е то щастие. Другото е било сън.