Пазителят на Портите
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на Портите». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Правника да разкаже своята история за мрачни и тайнствени дела. Споменът го връща към далечното лято, през което кралица Изабела, „френската вълчица“, умира в мрачния замък, където е прекарала последните си години като затворница по волята на властния си син, крал Едуард III.
Дори след смъртта си Изабела, повела заедно с любовника си Мортимър бунт срещу порочния си съпруг Едуард II и считана за виновница за тайнствената му смърт, продължава да бъде причина за интриги и насилие. Довереният камериер на кралицата, комуто тя вероятно е поверила своята страшна тайна, се опитва да избяга във Франция, но е заловен и умира, преди да проговори. Лондонският шериф предава на бедния млад правник височайша поръчка да разследва загадъчните убийства, последвали смъртта на вдовстващата кралица.
Скоро правникът осъзнава, че се е озовал в лабиринт от интриги, че короната е застрашена от скандал, който би разтърсил Европа, а той самият е преследван от Пазителя на Портите — ужасният владетел на лондонския престъпен свят.
Чосър седна на стола до Ханджията.
— Този хан не е толкова добър, колкото „При мантията“ — промърмори той.
Лицето на Хари разцъфна в усмивка.
— Благодаря, сър. Истина е! Критичният му поглед обходи помещението.
— Рогозките са чисти и масите изстъргани, но паят е стар и има твърде много подправки. — Той сбърчи нос и приятелски потупа Чосър по рамото. — Слава Богу, пролетта идва! Скоро ще можем да хапнем угоени петли, прясно агнешко и свинско, което се топи в устата, нали?
— Но не преди да сме стигнали Кентърбъри.
— Да. — Хари си пое дъх, загледан в бялата пепел в огнището. — Искам да стигна там, да изкача на колене стълбите до параклиса на Богородица и да отдам почит на костите на блажения мъченик4.
— Защо? — попита Чосър.
Хари се усмихна, но поклати глава.
— Мастър Чосър, не бива да питате. Това е моя тайна.
— Толкова много тайни — прошепна поетът и протегна крака. — Забелязал ли си колко много от нашите поклонници се познават помежду си?
— Да, мастър Чосър. Забелязах също, че и ти познаваш много от тях.
Беше ред на придворния поет да се усмихне загадъчно. Той посочи към прозореца на кръчмата, по който се стичаха дъждовни капки.
— Ако продължи така, ще ни трябва кораб, за да стигнем Кентърбъри.
— Ако продължи така — духовито отвърна Хари, — никога няма да стигнем свещената гробница. — Той посочи към спътниците си. — Те ще се хванат гуша за гуша преди да падне мрак.
— Ами твоят облог, Хари? Ханджията сви устни.
— Мислиш ли, че сега му е времето?
Чосър сви рамене и огледа притъмнялата зала, където проблясваха свещи.
— Да, сега е времето — каза дипломатът. — Но не за някоя весела история, а за някоя страхотия — мрачна история за кръвопролития и страсти.
— Сега е на ред добрата Батска невяста — каза Хари, загледан към широколиката, весела петкратна вдовица, която забавляваше отегчения Иконом с разкази за поклоненията си в Сантяго де Компостела и Кьолн.
— Да започваме — промърмори Чосър.
Хари не се нуждаеше от повторна покана. Той се изправи и запляска с ръце, докато не настана тишина.
— Скъпи поклонници, и всички, които се веселят тук! — Той просто сияеше. — Ние пътуваме към Кентърбъри, за да отдадем почит на костите на блажения мъченик. — Хари посочи към прозореца. — Освен ако не се удавим преди това.
Поклонниците учтиво се засмяха, но внимателно го гледаха. Те смятаха Хари за свой водач и всички мълчаливо се съгласиха, че е време да разсеят скуката си.
— Какво ще кажете за една история? — попита Хари и вдигна дебелия си пръст към почернелите от дим греди. — Помните, че всеки от нас трябва да разкаже по две истории — една весела през деня, за да ни забавлява и пътят ни да бъде по-лек. И една вечерта — тайнствена и зловеща, смразяваща кръвта.
— Но нали щяхме да разказваме такива истории само вечер — възрази Продавачът на индулгенции с пронизителния си глас, а костеливите му пръсти се вкопчиха в боядисаната му, жълтеникава коса.
— Можем да си легнем и сега — пошегува се Батската невяста.
— Ние ли? — промърмори Морякът.
— Това не беше покана за теб — подсмръкна тя, като наместваше големия си задник на стола и приглаждаше фустите над кожените си ботуши с връзки.
— Същински подвижен мост — промърмори Църковният пристав и червеното му, мазно лице се разкриви в усмивка. Той почеса камбестия си, покрит с брадавици, нос.
— Кой е подвижен мост? — остро попита Батската невяста.
— Някои жени са такива — отвърна Църковният пристав. — Пускат се на всеки мъж.
Батската невяста го погледна с разширени очи. После, в пристъп на ярост, се хвърли към него. Широкополата й шапка падна на гърба й, докато налагаше смеещия се Църковен пристав с юмруци.
Хари Ханджията трябваше да се намеси. Хвана я за месестите ръце, откъсна я от грубия пияница и внимателно я сложи обратно на стола.
— Не му обръщай внимание, госпожо — посъветва я той. После млъкна, уловил ясния поглед на леденосините й очи, и примигна. Винаги беше смятал Батската невяста за натруфена драка със скъпия й бродиран с пурпур шал, белоснежната наметка и голямата черна шапка. Беше я нарекъл „свиня в коприна“, но сега, отблизо, видя как сините й очи се пълнят със сълзи при приглушения кикот на няколко поклонници и изведнъж тя му заприлича на обидено дете. Хари стисна дундестите й пръсти, обкичени с пръстени.
— На млади години — каза той — сигурно си била красавица.
Батската невяста въздъхна, погледът й стана подозрителен.
4
Томас Бекет (1118–1170) — канцлер на Англия и архиепископ на Кентърбъри по времето на крал Хенри II. Влиза в конфликт с краля и е убит В Кентърбърийската катедрала. Канонизиран за светец през 1173 г. — (Б. р.)