За дяда попа

Мъглата все по-гъста припада по полето, Андрон върви намерки и вече едвам с усилие вдига потънали до колене из снега крака.

— Каква фортуна? Вълкът плаче за мъгливо време. Ех, сега ли й поп дотряба? — въздъхна той, надигна глава и отпреде му се мярна плевник, зад плевника щръкна купа сено. — Майтани! — разкри очи селякът и поде заровената из снега пъртина. Отсреща, през колибите, се вирна църковно кубе, от друга страна се показа новото училище, а срещу училищния двор и дядовата попова къща. Андрон се доближи до вратата.

— Дядо попе! — зачука той с топоришката на брадвата си по широките разтрози на вратата. — Никой не се обади; сякаш и хлопотя, и гласа му замръзват от студ.

— Дядо попе-е-е! — протегна глас той, колкото му сила държи.

Само кучето откъм стряхата глухо залая.