Тайната книга
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната книга». Краткое содержание книги:
Жените се взираха занемели към приближаващата дружина. Ще продължи ли надолу, към пристанищния град? Ще ги отмине ли и тоя ден бедата? Прекъснали работата си, и косачите забързаха насам към жените и дъщерите си.
Не! Не ги отминаха. Свърнаха насам. Нямаше съмнение, тях търсеха. Ето, наближиха. Откроиха се червените кръстове върху черните наметала. Охранените жребци, отрупани с разкошна сбруя, сякаш танцуваха под тях с извити шии. Мълчаливо ездачите обградиха скупчените жени. Конете запръхтяха недоволно от опънатите поводи.
Тогава водачът на отряда, отец Франсоа Льокок, се привдигна на стремената:
— Коя е Женевиев дьо Монгри? Селянките опитаха да я закрият с телата си. Отец Франсоа побесня:
— Коя е главатарката ви, мръсни българки?
И те го знаеха, и той ги знаеше. Не бяха българки. Но всички ги наричаха така: булгари, бугари, бугри, понеже ереста им беше пренесена от далечната България.
Женевиев мълчеше, скрита в тълпата. Друг път не би се укривала така. Достойнството й не би позволило. Но сега не биваше да рискува. На нея разчиташе старият анцианус, тя беше отговорна и за Тайната книга, и за всички.
— Чувате ли, еретички? — изкрещя инквизиторът. — Ако не ми я покажете, ще изгоря всички ви вкупом. От сандалите ви ще направя клада и ще ви опека на нея.
Той вдигна кръста си. С обнажени мечове, готови за сеч, настъпиха войниците. Женевиев разбра, че повече нямаше право да излага на опасност невинните. Тя ги разбута решително и излезе напред.
— Това съм аз, монсиньор. Какво искате? Льокок сви презрително устни.
— Благородничка! Облечена като просякиня! Женевиев вирна глава.
— Всички хора са равни пред бога!
Кръстоносецът стегна юздата и конят му се изправи на задни крака, готов да се стовари с предните подковани копита върху непокорницата.
— Бог е създал едни за господари, други за слуги. А когато някои опитват да объркват божия порядък, бог ги наказва строго. Такива като теб, мадам дьо Монгри!
Женевиев понечи да отвърне тъй, както е достойно за истинския християнин: „И крепости, и владения, в титли са дело на Сатанаила. Бог не би се унижил да се занимава със земния ред.“
Ала замълча. Трябваше да мълчи. После запита кротко:
— Какво лошо съм сторила, та ме корите толкова жлъчно?
Той се усмихна злорадо.
— Какво си сторила? Това ще ти каже преподобният абат Симон дьо Клерк, който ще те съди от името на Светата инквизиция.
— А в какво ме обвинява пък той? — опита тя все още да запази достойнството си, да покаже самообладание пред вярващите. — Нито съм откраднала, нито съм убила.
Льокок отвърна нетърпеливо:
— Не е нужно да те обвинява. Достатъчно е да те види човек — уж благородничка, а наравно с крепостните си, е техните дрехи, е техните еретически обувки.
— Повтарям въпроса си, отче. В какво престъпление ме обвинявате?
След кратко замълчаване той рече:
— Че си яздила облаците и си пращала мълнии по хората. Друго по-страшно обвинение искаш ли?
От гласа му не можеше да се разбере подиграва ли се или самият той вярва в това, що говори.
— А доказателства, монсиньор? Той се наведе хищно от коня си.
— На Светата инквизиция не са нужни доказателства. Стига й обвинението. Сетне самопризнанието ти ще бъде достатъчно доказателство.
Той даде знак на войниците.
— Водете я!
В тоя миг отгоре им се нахвърлиха с косите и сопите си дотичалите косачи. Наистина те бяха слабо въоръжени, но затова пък — много, сто и петдесет — двеста яки селяци. Простите им оръжия свалиха на земята неколцина обковани в желязо кръстоносци. Останалите развъртяха мечовете. Но не можаха да устоят срещу разяреното множество, взеха да отстъпват. Франсоа Льокок пръв се измъкна от полесражението.
И всичко можеше да завърши печално за самонадеяните нападатели, ако Женевиев не бе прекратила боя.
— Братя! — провикна се тя. — Спрете! Истинският християнин не пролива кръв! Чуйте, спрете!
И те, разколебани, отпуснаха оръжията си. Посрамените кръстоносци побързаха да последват предводителя си. Но на стотина крачки от полесражението той ги спря, успял да се опомни от първата си уплаха.
— Женевиев дьо Монгри! — провикна се той отдалеч, задъхан от омраза и обида. — Мисли му! Ако не се предадеш доброволно, после ще дойда с цяла армия. Ще срина замъка ти, ще прекарам под меча всичките ти хора. Тая бунтовна паплач…
Трябваше да я отведе при инквизитора. Нямаше право да се завърне безславно, посрамен, прогонен от шайка дрипльовци. И додаде:
— От тебе зависи!
Нещастницата премисляше трескаво. Това не беше празна закана. Много крепости бяха сринали кръстоносците, безброй клетници бяха посекли. Нямаше да се спрат и пред Монгри. А там беше старият Филип, там беше Тайната книга, там беше и Жан, сърцето, любовта й, смисълът на целия й живот.