Приказка на зулу (Приказка на зулу)
- Автор: човекоядците Девойката и.
- Серия: Приказки на африканските народи #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка на зулу (Приказка на зулу)». Краткое содержание книги:
Тогава братът я попитал:
— А с какво да го изкачим?
— Не знам — отговорила девойката.
— Хайде да нарежем кожата, докато е още влажна, да направим въже и да изтеглим с това въже човекоядеца — рекъл момъкът и излязъл с копието от къщи, нарязал кожата к свързал въжето. След това спуснал единия край на въжето на земята и рекъл на човекоядеца:
— Хвани се за въжето, качи се по него тук.
— Ще падна, ако се покача по това въже, то е много тънко за мене! — отвърнал му човекоядецът.
А те казали:
— Не, няма да се скъса, то е много яко. Качвай се по-скоро!
Закатерил се човекоядецът по въжето. Когато стигнал до средата, момъкът посъветвал сестра си:
— Пусни въжето, нека падне долу.
— Не — рекла сестрата, — по-добре да го изтеглим тук и да го мъчим, както той ни мъчеше там, на земята.
Но братът рекъл:
— Ние после пак ще го изтеглим.
Съгласила се сестрата. Пуснал момъкът въжето, и човекоядецът паднал долу и се развикал:
— Ох, ох, татко мой! Умирам! Вие казахте, че ще ме държите здраво, а пуснахте въжето. Аз си натъртих задника!
А момъкът му казал:
— Ех, човекоядецо, стана без да искаме, въжето ни се изплъзна случайно. Сега ще ти хвърлим още по-яко въже, дръж се за него по-здраво!
Хванал човекоядецът въжето, закатерил се пак. Братът и сестрата му помогнали да се изкачи, повели го към къщи. Там те пекли месо и яли, а на човекоядеца не дали нищо. Човекоядецът ги гледал и слюнки му текли от глад. Но те не му дали нищо. Така изяли цялото печено месо.
Когато се мръкнало, всички легнали да спят. Човекоядецът лежал до огнището, братът и сестрата спали вътре в къщата, а месото било до входа. През нощта човекоядецът станал, промъкнал се до месото и сграбчил стомаха на вола. Станала сестрата и взела да буди брата си:
— Ставай по-скоро, човекоядецът ни грабна месото!
Рипнал братът и викнал:
— Остави на мястото стомаха на вола! Кой ти го е дал?
А човекоядецът казал:
— Мислех, че ще го хвърлиш, повелителю!
Тогава момъкът рекъл:
— Остави го на мястото! Че инак ще те пробода с копието.
Човекоядецът хвърлил стомаха на вола. И те пак легнали да спят и заспали.
И така минали много дни. Братът и сестрата яли месото, на човекоядеца нищо не оставяли, дори кокалите хвърляли долу. И човекоядецът се измъчвал от глад. И една нощ умрял. На сутринта братът и сестрата видели това и хвърлили човекоядеца долу.
Веднъж девойката рекла на брата си:
— Хайде да намерим нашата сестра; мама ми казваше, че сме имали по-голяма сестра, била омъжена. Да отидем да я потърсим.
— А няма ли да ни изядат човекоядците там, на земята, ако слезем? — попитал момъкът.
— Не — отговорила девойката, — като живяхме тук толкова дълго, човекоядците сигурно вече са си отишли.
И те решили да слязат. Взели въжето, което им останало, и го натопили във вода, за да омекне. После намерили една голяма греда, забили я дълбоко и завързали о нея въжето. Взели да се спускат по това въже и стигнали до земята. Там видели костите на умрелия човекоядец, минали по тях и тръгнали по-нататък да търсят сестра си. Дълго вървели, умряла вече една луна, а те все още не намирали сестра си. И чак когато се показала другата луна, най-сетне намерили сестра си. Но не знаели името й и тя сама ги повикала и ги попитала:
— Откъде идете?
И те й разказали как ги мъчели човекоядците, как попаднали в една прекрасна страна и как хубаво живели там, как отмъстили на човекоядеца и как тръгнали после да търсят нея, сестра си.
— Радваме се, че те намерихме най-сетне! — завършили те своя разказ.
И си заживели там тримата.