Българска народна приказка (Българска народна приказка)

Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да при стъпи вътре, рекъл си:

„Я да надзърна да видя какво прави моята жена.“

Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си:

„Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!“

Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет“.

— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.

Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:

— Мале, утре тръгвам да диря тате по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откакто е излязъл?

— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.

— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца:

— Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!