Легенда за камъка

И влезли тогава десетима войници и водели те един урук-хай окован с дебели вериги. Отстъпил две крачки назад Бард при вида му и стиснал страха безстрашното му сърце в стоманената си хватка. Защото бил това самият Вендол — Повелителят на Сянката, Господарят на урук-хай. А бил той с глава по-висок и от най-високия мъж. С черно расо била покрита стоманената му броня и шипове стърчали във всички посоки. Не чувствал сякаш той страшната тежест на оковите и блестели острите му зъби в предизвикателна усмивка. а хвърлил един от стражите огромната брадва на Вендол в нозете на Бард, а по тъмното и острие още не била изсъхнала кръвта от скорошната битка и с гердан от човешки пръсти бил окачен на дръжката.

И отметнал тогава Вендол черната си качулка и осветил пламъкът от факлите татуираното му лице, а били очите му ясни и спокойни. И заговорил той с тежък глас и потреперили стените от силата на думите му:

Дошъл съм за Камъка, — рекъл той. Само неговата мощ може да възпре Старите богове що сипят лудост и смърт сред моите хора. О, глупак бях аз да им повярвам, а обещаваха ми те и сила и власт и смъртта на омразните ни хора, и освободих ги аз,а сега дошъл съм да ги затрия за винаги. Да бяхте събудили мощта на Камъка, но уви — загубили сте силата и душите си всички вие. А иска Камъка в жертва душа, за да изпълни желаното. И дошъл съм аз за да му я дам. Но преди това трябва да свърша нещо, — казал той. Разкъсал при тези думи тежките окови и грабнал брадвата и започнала страшна сеч и димяща кръв оплискала Камъка и заблестял той със сияйна светлина щом ръка в стоманена ръкавица го повдигнала към небето.